– Елизабет, какво, в името на Боговете, правиш там?
Лизи подскочи стреснато и си удари главата. Отнякъде се чу стреснат грак. За момент този въпрос силно вълнуваше и нея, защото последното, което си спомняше, бе как… изчезва. Сърцето ѝ щеше да се пръсне, а дрехите бяха залепнали за гърба й от пот, но повече от всичко останало болката от образуващата се вече цицина я накара да осмисли, че е жива и е тук.
– Просто сън. – прошепна и се отпусна обратно, оставяйки облекчението да я залее. – Просто поредният сън.
Обикновен кошмар, каквито сънуваше от седмици. Нали? Спомените ѝ вече избледняваха, но ужасът все още отказваше да си отиде, сякаш беше паяжина, полепнала по съзнанието ѝ. Потърка лице и се обърна към Меридит. Беше коленичила до леглото, повдигнала завивката, за да може да надникне при нея отдолу. Изглеждаше уморена, но нищо чудно – стаята вече бе огрявана от трепкащата светлина на свещи.
– Добре ли си? – попита я Мери загрижено.
– Да, нищо ми няма. – увери я, но после се сети, че в съня си пищя. Ако беше крещяла наистина… – Защо?
– Защото спиш под леглото ми. – каза ѝ и присви очи. – Знаеш, че се спи отгоре, нали?
Елизабет я изгледа кисело вместо отговор и започна болезнената и тромава процедура по изпълзяването навън.
– Не исках никой да ме види в стаята ти. – обясни й, пуфтейки.
– Казах ти, че никой не влиза тук.
– Нямаше как да съм сигурна, че точно днес няма да се случи.
– Това е глупаво! Помислих, че си избягала и си ми оставила това… гарванът ти в завещание. – каза ѝ Меридит, като ѝ подаде ръка, за да ѝ помогне да се изправи. – Търся те от пет минути.
– Виждаш ли? Не е чак толкова глупаво. – ухили ѝ се. После видя покрития поднос на нощното шкафче и цялото ѝ внимание се съсредоточи в него. – Това храна ли е?
Без да дочака отговор, махна похлупака и застина. Мери пристъпи до нея и се приведе леко, за да я погледне.
– Лизи, ти… – заекна. – Плачеш ли?
Никога не бе вярвала, че ще намери гледката на печена риба за затрогваща. Задушените зеленчуци и студената супа почти я довършиха, затова й трябваше малко време да реагира.
– Не! – викна и започна да бърше очите си. – Това е от праха под леглото ти!
Меридит мигна бавно и погледна към подноса замислено.
– Аха.
Елизабет дори не й хвърли крив поглед този път, защото бе прекалено засрамена, че Меридит Чапман я е хванала да рони сълзи по някаква риба. Вместо това седна на леглото, грабна чинията с храната и се зае да погълне абсолютно всичко. Гарванът беше кацнал върху купчинка бижута на един стол, която не я бе имало по-рано днес. Гледаше я с искрен интерес. Проследяваше пътя на всяка хапка и само където не се облизваше.
– Ако беше излетял по-рано днес, сега нямаше да си гладен. – каза му Елизабет. Гарванът наклони глава и издаде тих грак. Прозвуча й почти умолително. – Не. Забрави. Иди яж калинки или каквото е там.
– Да, Франк, рибата си е нейна. – каза Меридит.
Като Лизи я погледна, видя на лицето ѝ развеселена усмивка. Намръщи ѝ се засрамено и изпуфтя.
– Хубаво. – каза на гарвана и с видимо нежелание протегна едно парченце. – Хайде.
Погледът на Франк светна и той побърза да прелети до нощното шкафче, където, естествено, натопи опашката си в супата. Само че и той, като нея, имаше очи единствено за храната и преди Лизи да е успяла да се възмути и да му се скара, вече беше грабнал рибата и беше отлетял върху таблата на леглото.
– Наглец. – изсумтя девойката и се направи, че не чу смеха на Меридит. За по-сигурно се опита и да отвлече вниманието ѝ. – Как мина събранието?
– Нямам представа. – каза й момичето. – С майка прекарахме целия ден със семействата им, докато мъжете обсъждаха. Събрахме се чак за вечеря.
Елизабет кимна и продължи да се храни. Не беше нетипично съпругите и дъщерите да научават последни за повечето взети решения, но семейството на Меридит винаги й се бе струвало толкова сплотено – друга причина да й завижда – че се бе надявала на поне някаква информация. Макар че нямаше особено значение за нея дали Фриниа и Рива ще сключат договора и дали страшниците ще продължават да бъдат преследвани – не и когато тя бе престъпник и за двете страни.
– Франсис също беше тук. – избъбри тогава Меридит на един дъх, все едно до последно не е била сигурна дали ще успее да го каже.
Елизабет застина с вилицата пред устата си. После бавно я остави в чинията си. Не беше виждала Франсис от онази нощ, когато Марго…
– Как ти се стори? – попита тихо.
– Добре. – отвърна доста по-ведро, отколкото бе нужно. После и сама го осъзна и добави: – Доколкото е възможно.
– Каза ли… – започна. Искаше ли наистина да знае? – Каза ли нещо за мен? – като Меридит не отговори, Елизабет я погледна. Изведнъж ѝ просветна. – Говорят за мен.
– Не. – заклати глава енергично, разлюлявайки къдриците си. – Никой нищо не е казвал за теб!
Да бе. Ако не говореха за нея, когато коментираха кой какво е видял някого да закусва в случайна сладкарница в събота сутрин, значи светът свършваше.
– Какво говорят за мен, Меридит?
Момичето сви лице измъчено и продължи да клати глава.
– Няма нужда да знаеш.
Елизабет задържа погледа ѝ за няколко дълги мига. Идваше ѝ да изкрещи, че тя решава от какво има нужда, но не го направи. Можеше да си представи какво се говореше за нея. Убийца. Чудовище. Изчадие. Собствената ѝ майка не бе дошла да я види. Наистина ли очакваше Франсис да се застъпи някак за нея?
Оказа се, че да.
Разочарованието остави горчив вкус в устата й.
– Елизабет…
Франк прекъсна Меридит, като с боен грак се спусна към рамото на Лизи. Цапардоса я с крилата си през лицето няколко пъти, преди най-безцеремонно да се намести на рамото й. Не тежеше почти нищо, което я изненада страшно много, като се имаше предвид, че е голям колкото добре охранен котарак. От острите му нокти усещаше единствено лек натиск.
– Колко мило! – възкликна Меридит. – Идва да те успокои.
Гарванът я изгледа с едно око, наведе се напред и отмъкна цялата риба. Преди Елизабет да успее да реагира, вече беше кацнал на гардероба, където тя не можеше да го стигне.
Скоро след това двете момичета си легнаха. Този път Елизабет беше на леглото и облечена с чиста нощница, която Меридит ѝ зае. И макар че бе спала часове, все още се чувстваше изтощена и дори мисълта колко е странно да спи до момичето, което бе мразила от години, не бе в състояние да ѝ попречи. Трябваше само да отпусне глава на възглавницата и вече се унасяше отново.
– Елизабет?
Меридит шепнеше, но достатъчно силно, за да я чуят и в коридора. Щеше да я убие.
– Лизи, спиш ли?
Наистина щеше да я убие.
– Не мога да спя. – продължи да дърдори.
– Аз пък мога. – отвърна Елизабет и се зави през глава. – Лека нощ!
Последва кратко мълчание, а след него нещастно:
– Лека нощ.
И сега Елизабет се почувства точно като отрепката, за която всички я мислеха. Особено като си спомни как Меридит искаше да оставят вратата на килера отворена, за да влиза светлина. Особено след като ѝ помагаше, без да иска абсолютно нищо в замяна.
Лизи се обърна с лице към нея. Пердетата бяха дръпнати и бледата луна сякаш милваше черната й коса с лъчите ѝ.
– Как си? – попита тихо. – След бала.
Юрганът прощумоля, когато Меридит вдигна рамо. Не каза нищо. Нямаше нищо за казване.
– И аз съм така. – усмихна се криво Лизи. – Но знаеш ли какво ми помага?
– Какво?
– Те кървят. Морите кървят.
© Лесли Всички права запазени