9.06.2004 г., 18:52 ч.
Нечутата дума
2 мин за четене
Нечутата дума
Около обяд разговарях с един Човек – не много стар, но и не много млад. Черен панталон, черен шлифер и черни обувки бяха частите на неговото облекло. Този траурен тоалет се допълваше и с черно бомбе, което закриваше част от лицето му. Да не пропусна да спомена, че този Човек си беше вдигнал яката на шлифера. Лицето му излъчваше някаква сериозност – спокоен, замислен поглед; ръце скрити в джобовете на шлифера. Та, аз си разговарях с този Човек. В разгара на нашия разговор една думичка се заклещи между зъбите ми и не можа да излезе оттам. Тъкмо да изкочи от устата ми един рейс минаваше и тя се заглуши. Човекът не я чу. Понечих втори път да я кажа, но един самолет минаваше по това време над нас. Човекът пак не я чу. Третият път също не беше от най-сполучливите – докато казвах думичката един влак пофуча с бясна скорост от дясната ми страна. Човекът пак не я чу. Разговорът стана напрегнат и притеснителен за мен. Но се успокоявах като погледнех спокойните очи на събеседника си. Отново окуражен аз се опитах да кажа същата онази дума, която бе постоянно заглушавана от превозните средства около нас… Ето! Казах я! Само си я казал, само са те чули! Думата наистина я бях казал, но до нас един рокер си палеше моторчето “Балкан”. Човекът пак не я чу.
Спокойните очи до мен започнаха да се раздвижват. Уравновесеният Човек сега беше станал неспокоен. Погледът му стана студен. Рязката промяна на неговото поведение породи повод за голямо притеснение в моята душа. Чувствах тръпки навсякъде по тялото си. Вече не чувах нищо – нито рейсовете, нито моторите, нищо. Дочух само студените думи на непознатия: “Не мога повече така! Да слушам вашите празнословия и да гледам вашето притеснение. Закъснявам за среща…Дано не се видим никога повече!!!”
Непознатият тръгна с бърза крачка и само гледаше часовникът си. Аз вече не чувствах нищо. Усещах само някаква много силна болка от ляво близо до сърцето “Помощ!!! Помогнете ми…студено ми е”. Виках, но знаех, че помощ от никъде нямаше да дойде. Наоколо беше шумно, но пусто. Хора имаше много, но всички бяха загрижени и забързани по свои си работи.
… един човек умря, защото беше много внимателен и чувствителен към заобикалящия го свят и хората… никой не му помогна…
И така…аз умрях… да! аз съм този, който беше чувствителен към света на хората, аз съм този, който се опита да го разбере, но за съжаление не ми хареса и предпочитам да съм някъде другаде… къде отивам и аз не знам, но вече не съм в света на Хората, това ме радва! Непознатият Човек никога повече няма да се срещне с мен. Той сигурно се радва за моята смърт докато други хора ме оплакват. Но нищо, аз не му се сърдя – такива са хората и такъв е животът им. Последната ми дума беше нечута от един непознат, но може би всички думи, които съм изрекъл приживе са били нечути и заглушавани…
Декември 2001г.
Около обяд разговарях с един Човек – не много стар, но и не много млад. Черен панталон, черен шлифер и черни обувки бяха частите на неговото облекло. Този траурен тоалет се допълваше и с черно бомбе, което закриваше част от лицето му. Да не пропусна да спомена, че този Човек си беше вдигнал яката на шлифера. Лицето му излъчваше някаква сериозност – спокоен, замислен поглед; ръце скрити в джобовете на шлифера. Та, аз си разговарях с този Човек. В разгара на нашия разговор една думичка се заклещи между зъбите ми и не можа да излезе оттам. Тъкмо да изкочи от устата ми един рейс минаваше и тя се заглуши. Човекът не я чу. Понечих втори път да я кажа, но един самолет минаваше по това време над нас. Човекът пак не я чу. Третият път също не беше от най-сполучливите – докато казвах думичката един влак пофуча с бясна скорост от дясната ми страна. Човекът пак не я чу. Разговорът стана напрегнат и притеснителен за мен. Но се успокоявах като погледнех спокойните очи на събеседника си. Отново окуражен аз се опитах да кажа същата онази дума, която бе постоянно заглушавана от превозните средства около нас… Ето! Казах я! Само си я казал, само са те чули! Думата наистина я бях казал, но до нас един рокер си палеше моторчето “Балкан”. Човекът пак не я чу.
Спокойните очи до мен започнаха да се раздвижват. Уравновесеният Човек сега беше станал неспокоен. Погледът му стана студен. Рязката промяна на неговото поведение породи повод за голямо притеснение в моята душа. Чувствах тръпки навсякъде по тялото си. Вече не чувах нищо – нито рейсовете, нито моторите, нищо. Дочух само студените думи на непознатия: “Не мога повече така! Да слушам вашите празнословия и да гледам вашето притеснение. Закъснявам за среща…Дано не се видим никога повече!!!”
Непознатият тръгна с бърза крачка и само гледаше часовникът си. Аз вече не чувствах нищо. Усещах само някаква много силна болка от ляво близо до сърцето “Помощ!!! Помогнете ми…студено ми е”. Виках, но знаех, че помощ от никъде нямаше да дойде. Наоколо беше шумно, но пусто. Хора имаше много, но всички бяха загрижени и забързани по свои си работи.
… един човек умря, защото беше много внимателен и чувствителен към заобикалящия го свят и хората… никой не му помогна…
И така…аз умрях… да! аз съм този, който беше чувствителен към света на хората, аз съм този, който се опита да го разбере, но за съжаление не ми хареса и предпочитам да съм някъде другаде… къде отивам и аз не знам, но вече не съм в света на Хората, това ме радва! Непознатият Човек никога повече няма да се срещне с мен. Той сигурно се радва за моята смърт докато други хора ме оплакват. Но нищо, аз не му се сърдя – такива са хората и такъв е животът им. Последната ми дума беше нечута от един непознат, но може би всички думи, които съм изрекъл приживе са били нечути и заглушавани…
Декември 2001г.
© Мария Русева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Най-искрено ти желая щастие!
Пишеш много образно! Прекрасно!