Не успях да запитам…
Преди да отворя уста…
Плаче! Опитва да протегне ръка. Не може.
Плаче! Кълне! Нарежда:
- Проклет да е! Защо си отиде? Защо ме изпревари? На кого ме остави? Защо не ми каза, какво да правя? За какво ни беше всичко? Защо? Мълчи!
Потъна в земята и мълчи!
Засече за миг.
Това беше достатъчно да хвана ръката и да я придърпам. Да приседнем.
- Кого кълнеш? Откъде идеш?
Глава, завита с шал. Лице! Почти не се вижда. Само очи. И сълзи.
- Оттам! Оттам ида. Ходих пак да го видя. Всеки ден съм при него. Ходя! Плача! Вия! Ритам доде мога. Доде падна.
- Кого риташ!
- Него! Гроба му. Ритам! Вия! Пак ритам и пак питам!
- Защо? Какво е станало?
- И аз все това се питам! И не мога да си отговоря. И ходя при него! Него да питам! Защо? Питам и ритам! А той мълчи! И той, и гробът! Мълчат! Проклети да са! Защо той е вътре? Защо той, а не влязох аз? Той да беше останал, той да пита, той да си отговаря. Той, а не аз! Отиде си и ме остави да се питам, да плача и вия, като недобито куче. Отиде си!
Отиде си и мълчи!
Изтри очи!
Наведе глава. Дочувам:
Глухо! Тъжно! С прекъсване, с проплакване:
- Остави ме! На кого? Остави ме! И останах сама. Самичка за пръв път. Цял живот бяхме все заедно, все ръка за ръка. Прах не даваше на мен да падне. Не прах! Прашинка! Работеше, работеше, тичаше от една на друга работи, да имаме, да имам всичко, да оставим на децата и къщи, и коли, и пари…
Да оставим! Цял живот работехме, блъскахме се…
На тях да оставим!
Те да имат!
За нас беше само работата. Не ни оставаше време понякога и да се помилваме. Помилване ли? Не! Не! Дори и време да си поговорим нямаше.
- И изведнъж си отиде! Ей тъй, както си седеше под дюлята. Наклони се, не успя и ръка да подложи, ни дума да промълви…
- Отиде си! И ме остави с тия, за които живяхме, с тия, за които пестяхме…
- Отиде си!
И се хванаха за гушите!
Кое, колко, на кого? От това, което за тях бяхме събирали! Кое, на кого и колко? И не си говорят, и не се поглеждат, и са готови да се избият. Направихме им не къщи, а палати, да не можеш стаите да преброиш, а треперят и са готови да се издушат за къщичката ни. Тая, полусрутената, дето е от свекъра останала и дето не пипнахме, защото правехме техните…
Отново замълча.
- Затова го кълна! Затова ходя да го ритам! Да стане и да ми каже какво да правя, да ми каже къде сгрешихме, кой е виновен? Защо само аз да вия като недобито куче? Кажи! Защо? Защо се скри? Нали всичко правихме заедно, нали ходехме ръка за ръка. Къде, къде сгрешихме?
Кажи!
Стани и кажи!
Една жена плаче, пита, проклина…
Един гроб мълчи…
Мълча и аз!
Ако можеш, кажи нещо! Утре сигурно пак ще я видя… кога се връща.
А и друго ми минава през главата.
Дали и мен няма да ме и ритат, и питат…!
© Иван Стефанов Всички права запазени