Неоткритият подарък /след цели 16г/
Полунощ е. Луната е влязла неусетно в стаята ми и неканено е разположила любопитния си поглед върху мен. Нейното странно сияние ме проучваше, като се разстилаше върху раменете ми, а косите ми отразяваха лунния й блясък. Не можех да заспя, мислите ми се разхождаха в един друг свят. Намирах се в онази фаза на нощта, в която се случваха особени неща. Спомените оживяваха. В един кратък миг от нощта, сякаш отново усетих духът от Аладиновата лампа...
Всъщност, може би не е случайна нощ. Имаше пълнолуние и точно както става в приказките усещах, че наближава да се случинещо необичайно.
Явно се досещате какво става в душата ми в полунощ. Един лунен лъч кръжеше върху повърхността на шкафа. Приближих се неспокойно, знаейки, че ще открия нещо със закъснение. Лицето ми, придобило друг вид от засилващото се любопитство. Протегнах ръка и отворих. Вътре имаше истинско богатство.
Тайнственият предмет се оказа точно тази аладинова лампа, покрита с дебел слой прах, която издаваше някакви звуци. Реших да я избърша и когато това стана естествено не повярвах на очите си. Капачето щракна и оттам се изтъркаля едно орехче, обвито в станиол. Взех го в ръка. Очите ми блестяха, спомените нахлуваха.
В един необичаен ден на вратата се звънеше и когато отворих, ахнах от изненада. На прага стоеше сконфузено онова мило момче, което много харесвах. Когато ме видя леко се изчерви и прошепна.
„Не знаех какво да ти подаря, дълго се чудех и избрах тази лампа. Нека сама да назовеш желанието си като я потъркаш с ръка.”
После изчезна. Стъписах се, бях забравила за случката и за тази лампа и докато се усетя времето беше излетяло. В моменнта вниманието ми беше приковано към това орехче. Беше необикновено орехче. Нещо странно имаше в него. Чак сега забелязах разреза в него. От там се подаваше нещо. Дръпнах сиално ъгълчето и издърпах листчето. Разгънах го с треперещи пръсти и ог там падна нещо. Наведох се и го вдигнах - малко бяло пръстенче, с вградено в него сърчице. Изкрещях силно от изненада. Разтворих бързо листчето, в което пишеше:
"На единствената жена, на която подарих сърцето си - да ме намери в подходящото време и на подходящото място."
Смаях се, трябваше ли да минат цели 16 години, за да открия този подарък. Времето не ме пожали. Вече беше много късно…
© Светлана Тодорова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Добре дошла, радвам се, че си го усетила!
-
И десет пъти да го прочетеш - ще си помислиш за 10 различни неща
-
Много хубав разказ!!!
-
За Стойчо: Отдавна съм отворила нова страница в живота си, но спомените продължават да се роят. Радвам се, че си тук!
За Миночка: Вярвам, че и ти имаш скътани някъде в съзнанието си спомени. Усмихвай се по-често
За Станислава : Миличка, времето се топи, но истините остават. И при тебе сигурно е така. Радвам се че се отби! -
Времето както може да лекува, така може и да убива. Когато казваме "убивам си времето" всъщност то ни убива, но го разбираме много по-късно!
Страхотен разказ! -
Развълнувах се и аз! Чудесно написано!
-
Когато мечтите ни добиват осезание
от нещо което безвъзвратно е отминало...
В душите ни живее ехо от стенание...
И свети въгленче! Все още неизстинало...
Благодаря за хубавите ти спомени, Светлана!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
