Долепени едно до друго тела, сияещи от любов очи, опипващи длани, жадни устни. Антон бе потресен, гледката заплашваше да разкъса сърцето му. Невидима ръка го бе сграбчила за гърлото и го душеше. Не можеше да повярва, че любимата му се натиска с някакъв противен тип, и то пред очите на всички, на улицата. Досега и през ум не му бе минавало, че връзката им не е перфектна… Тя го бе мамила! Защо? Как бе възможна такава наглост! Да се кълне в любов, а после… това бе непоносимо!

  Те тръгнаха бавно надолу по булеварда, хванати под ръка, потънали в оживен разговор. Държаха се така, сякаш на света не съществуват други хора, освен тях двамата. Вихра изглеждаше някак променена, просто излъчването й бе по-различно, а и се бе облякла непривично, прекалено официално.

Антон вървя на двайсетина метра зад тях в продължение на четвърт час, но остана незабелязан – толкова погълнати бяха те в общуването си. Първоначалният шок бе отминал и сега в душата му имаше само гняв. Идеше му да ги връхлети и да ги стисне за гушите, пък после каквото ще да става.

  По едно време непознатият млясна Вихра по челото, прошепна й нещо в ухото и сви към входа на една офис сграда. Останала сама, Вихра ускори крачка. Токчетата на обувките й тракаха ритмично по тротоара, а дългата й черна коса се люшкаше като вълна.

Антон я настигна тичешком и й подвикна:

– Какво стана? Нали щеше да ходиш във Варна по работа?

Тя се извърна и се облещи изненадано срещу него. Не изглеждаше уплашена, а по-скоро леко притеснена. Възможно ли бе да не изпитва никаква вина! Или си мислеше, че той не е разбрал за изневярата й?

– Няма ли да кажеш нещо? Или вече не ти се говори с мен? – Антон полагаше неимоверни усилия да запази самообладание. Имаше чувството обаче, че всеки момент нещо ще изригне от него като вулкан.

Тя присви очи и рече:

– Ама кой си ти…

  Това преля чашата. Той посегна да й удари шамар, но инстинктивно се спря и я стисна за гушата. Вихра ококори очи, следващата й реакция бе да го одере по бузата с ноктите на дясната си ръка. Антон я пусна и отстъпи.

– Ей сега ще извикам полиция, мръсник! Да се махаш веднага, че…

Пред очите му за секунди падна черна пелена. Хвана Вихра за рамото и я запрати към паркирания наблизо джип. Тя опита да запази равновесие на високите си токчета, но не успя и коленете й се огънаха миг преди да се блъсне във вратата на джипа. Изписка и се строполи тежко на тротоара.

Антон тръсна глава. Трудно му бе да повярва, че е посегнал на жената, която преди месец се бе съгласила да му стане съпруга.

  Устата й бе разбита и по брадичката й се стичаше кръв. Но по-страшното бе, че глезенът й се бе извил настрани по смразяващо неестествен начин. Той коленичи до нея и, покрусен, се хвана за главата. Ако имаше пистолет в себе си, вероятно щеше да се застреля. Вихра стенеше, стиснала с две ръце пострадалия си крак, и правеше отчаяни опити да каже нещо през сцепените си устни. Погледът й се местеше трескаво, неспособен да се фокусира.

  Антон бързо се окопити, вероятно защото в такава ситуация време за размотаване нямаше. Вдигна внимателно Вихра пред погледите на насъбиращите се сеирджии и я понесе към едно такси. Тя проплака, докато я полагаха на задната седалка, после притихна и притвори очи, очевидно бе изпаднала в несвяст. През целия път Антон гледаше назад в опит да се увери, че тя все още диша. Очите му бяха изпълнени с ужас. За секунди животът му се бе обърнал наопаки.

  Санитарите я сложиха на носилка и я понесоха нанякъде. Антон понечи да тръгне след тях, но се отказа. Нищо не можеше да направи, за да й помогне. По никакъв начин не можеше да заличи стореното. Болката от изневярата се бе стопила и на нейно място се бе настанила безкрайна празнота. Бе загубил всичко. Седна на стълбите пред входа, положи глава върху коленете си и заплака.

  Пет часа по-късно му разрешиха да я посети. Вихра имаше вид на жестоко пребита. Наистина ли я бе пребил? Не можеше да повярва, че е способен на такова нещо. Дали всичко не бе някакъв извратен сън. Сега щеше да се събуди и… Погледна ръцете си, сякаш очакваше да види по тях кръв.

Брадичката й бе посиняла, а подутите й устни бяха и прорязани от рани. Вратът й бе стегнат в твърда ортопедична яка. Дясната й китка бе бинтована, а левият й крак висеше високо над леглото, гипсиран от основата на пръстите до средата на бедрото, при свито под лек ъгъл коляно. Но най-страшното бе пустотата в очите й. Там нямаше страх, нито възмущение, нито болка, а тъкмо пустота – пълно безразличие към случилото се. Сякаш Антон не съществуваше и никога не бе съществувал.

  Той посегна да стисне здравата й длан, но се отказа. Чувстваше, че няма право да я докосва. Подхвана със задавен глас:

– Съжалявам. Никога няма да мога да си простя. Силните ми чувства ме подведоха. Просто ми падна пердето … когато те видях да се целуваш с онзи. Непоносимо беше за мен. Не знам как стана. В един момент загубих контрол. Не искам да ме мразиш. Аз не съм такъв човек. Можеше да обсъдим всичко на спокойствие и… Връзката ни изглеждаше обещаваща. Не съм предполагал, че имаш любовник…. Лекарите казаха, че ще се оправиш. Крачето ти е най-зле, но ще се оправи. Съжалявам, много съжалявам!
Тогава в измъчените й очи проблесна живец, все едно бе чула нещо забавно. Възможно ли бе тя да му прости? Възможно ли бе онзи мъж да не й е любовник. Но не, целувките, прегръдките … всичко бе толкова страстно и истинско. Вероятно в момента тя искаше да му се надсмее. Тя размърда устни в опит да проговори, но се чу само грозен гъргорещ стон. На лицето й се изписа разочарование. Но това бе обнадеждаващо. Тя бе реагирала на извиненията му. Може би бе по-добре, че тя все още не можеше да говори.

– Моля те, прости ми!

  Тя изпъшка и притвори очи. Обезобразените й устни помръднаха в гротескно подобие на усмивка.

Трябваше да я остави да си почива. Достатъчно мъки й бе причинил. По-късно отново щеше да опита да разговаря с нея, ако не го приберяха в полицията.

– Ще се моля да оздравееш бързо – каза той и стана. Погледна я от вратата. Чрез своя изблик на гняв за секунди бе превърнал една красива, здрава и жизнена жена в прикована към леглото развалина. Пръстите на гипсирания й крак потрепнаха и той прие това като обвинение за стореното. Кракът, който бе събирал погледите на мъжете и който бе изглеждал толкова елегантно в обувка с висок ток, се бе превърнал в неизползваем придатък към тялото, източник единствено на болка. Непоносимо!

В коридора Антон се размина с любовника на Вихра. Стана му криво, но в душата му този път не се разгоря гняв. Каза си, че човек трябва да приема живота такъв, какъвто е. Щом бе писано една връзка да се разпадне, тя щеше да се разпадне. А и явно не заслужаваше тази жена, щом я бе наранил толкова жестоко. Не че тя не бе постъпила подло…

  Телефонът му звънна. На екрана бе изписано името на Вихра. Изненада се. Та нали тя изобщо не можеше да говори в момента! Защо го бе набрала?

  Вдигна.

– Какви си ги надробил, Тони, глупако!

– Какво?

– Защо си пребил Вяра?

– Какво?

– Имам сестра-близначка. Не ти казах, защото с нея не сме в добри отношения и не си говорим от години. Заради едно гадже се скарахме като тийнейджърки. Но това не ти дава право да я пребиваш.

– Значи тя… ти…

– Нали ти казах, в командировка съм. Как можа да ме заподозреш в изневяра!

– Аз…

– Сега да отидеш веднага да й купиш цветя и да й се извиниш! Мама е бясна, не знам как ще се оправяш с нея, когато ти стане тъща.