1

  Петър се опитваше да смени станцията на полуразбитото радио на колата си, когато периферното му зрение регистрира, че зад завоя има нещо. Един малък „Форд Ка” беше спрял  косо на платното, като предницата му беше забита в канавката. Вратата на шофьора беше отворена, но не се виждаше човек. Петър се зачуди дали да спре и в този момент видя тялото. Лежеше близо до канавката, на двадесетина метра пред форда. Спирачките заскърцаха жално и колата му занесе леко. Успя да спре на два-три метра от лежащия човек. Погледна уплашените очи, които го гледаха от огледалото, после бавно отвори вратата и излезе. Колената му бяха омекнали от страх.

  Беше млада жена, на около двадесет години. Лежеше по гръб и не мърдаше. Разчорлената й меденоруса коса покриваше лявата част на бледото й лице. Очите й бяха полузатворени, втренчени невиждащо в далечината. Скулата й изглеждаше леко ожулена, но това очевидно не бе най-големият проблем на жената. Въпреки тридесетградусовата жега, Петър почувства студенина и усети как косата му настръхва. Огледа се безпомощно и приближи с плаха стъпка към жената. Тя не даваше никакви признаци на живот. Очевидно беше мъртва.

  Петър се чувстваше напълно объркан и за пръв път в живота си не знаеше какво да прави. Впоследствие в главата му се появи някакво зрънце разум и той извади мобилния си телефон. Нямаше покритие. Погледна към пътя – никакви коли. Обзе го непреодолимото желание да скочи в колата, да отпраши накъдето му видят очите и да забрави на какво е станал свидетел. Какво изобщо можеше да се направи в тази ситуация? Поколеба се, после виновно погледна към безжизненото тяло. Жената носеше зелен потник и къса черна поличка. Едната презрамка се беше смъкнала и лявата й гърда стърчеше предизвикателно навън. Стройните й крака бяха гротескно разкрачени, а поличката й се беше набрала нагоре по бедрата. Прашките й се бяха усукали и не покриваха напълно това, което се предполагаше, че трябва да покриват. Петър усети, че се изчервява, прокашля се нервно и отстъпи крачка назад. Огледа се притеснено, като същевременно се опита да насочи вниманието си към нещо друго.

  Предната гума на форда беше спукана. Близо до нея се търкаляше крик. Жената явно се беше опитвала да смени гумата, когато... някой я беше блъснал, отнасяйки я като парцалена кукла на двайсет метра по-напред. Просто лош късмет. Гумата се беше спукала точно на завоя. Петър погледна притеснено трупа и изпсува. 

 “Откъде-накъде пък аз трябва оправям тази бъркотия”– помисли си Петър. „Не съм я блъснал аз в крайна сметка.” След кратко колебание той се отправи към колата си. Седна вътре и посегна към ключа. Отчаяно искаше да се махне оттук и да забрави целия този ужас. Имаше намерение да отиде до най-близкото населено място и да каже в полицията какво се бе случило. Внезапно една мисъл изскочи в съзнанието му и започна да го тревожи. Представи си разголената й гръд и непокритите й интимни части, голите й бедра и краката й – разкрачени неприлично.

  – Мамка му, защо изглеждаш така... – промърмори Петър и излезе от колата.

  След това приближи бавно към жената, като се стараеше да не гледа директно към нея. Погледът му се плъзна по сексапилните й бедра. Някаква магическа сила сякаш притегляше очите му. Пристъпи до нея и гузно сведе глава. Чувстваше се крайно неудобно от подсъзнателните си емоции. Левият й крак беше обут в черно чехълче със заострен връх, което висеше на върха на пръстите й. Другият й крак беше бос, розовото стъпало – застинало в неестествена поза. Петър се огледа и веднага забеляза другия чехъл. Беше отхвърчал на около пет метра, близо до канавката. Отиде и го взе, а после бързо се върна обрано. Наведе се и внимателно обу безжизнения й крак. Дръпна презрамката на потника й нагоре, покривайки голата й гърда. След това с треперещи пръсти дръпна поличката надолу. Ефектът беше нулев. Краката й бяха толкова разкрачени, че колкото и да дърпаше, интимните й части бяха все така на показ.

  – Мамка му, мамка му, защо точно на мен трябваше да се случи това – изсъска той и с решително движение я сграбчи за глезените, за да събере краката й.

  Чу се протяжен стон, при което Петър подскочи като ужилен. Жената беше отворила очи и го гледаше с безумен поглед. 

2

  Сините й очи бяха помътнели от болка. Петър имаше чувството, че жената не може да фокусира погледа си и се съмняваше дали изобщо вижда нещо.

 – Как сте, госпожо? – попита с треперещ глас той и погледна към пътя. Нямаше никакви коли и в двете посоки. Внезапно го обзе вцепеняващо усещане за безпомощност.

  Крепачите на жената потрепнаха, а по бузата й бавно се търкулна самотна сълза. Някаква птичка изчурулика безгрижно в храсталаците край пътя. Петър изпсува под носа си и трескаво започна да мисли какво да прави. В това време пострадалата лекичко помръдна устни, сякаш се опитваше да каже нещо. Не се получи и устата й отново застина неподвижна.

  – Ще се оправите. Всичко ще бъде наред – каза Петър окуражително и клекна до нея.

  Жената простена и повдигна ръката си. Дланта й висеше отпусната, като пречупено крило. Беше малка и нежна с оформен по детски маникюр. Петър се поколеба за секунда, а после внимателно я пое. Пръстите й потрепваха ритмично.

  – Много ли ви боли? – промълви той и старателно огледа ранената жена от главата до петите. Не се виждаха никакви открити рани, само няколко зачервени петна от ожулване. Какви обаче бяха вътрешните наранявания бе невъзможно да се определи.

  Петър погледна към презрамка на потничето, която незнайно как пак се беше смъкнала, и към добре оформената гърда, която беше изскочила навън. Поколеба се. Струваше му се, че замъглените очи на жената следят всяко негово движение.

  – Всичко е наред – каза той и с непохватно движение издърпа презрамката нагоре, като покри отново гърдата. – Така е по-добре.

 Жената само въздъхна и притвори очи. Петър изчака за момент, за да се увери, че тя все още диша, остави внимателно ръката й на асфалта и изтича до колата. Извади от чантата си една памучна фанела и се върна обратно.  

  – Ще я поставя под главата ти, за да се чувстваш по-удобно – каза той, като се опитваше да не обръща внимание на неприличната поза, в която краката й бяха аранжирани от ужасния инцидент.

  Петър внимателно повдигна главата на ранената жена и подпъхна фланелата отдолу. Лицето й се сбърчи в болезнена гримаса, а клепачите й запърхаха уплашено.

  – Няма нищо, няма нищо. Опитвам се да ти помогна.

  Очите й отново се отвориха. Бяха се прояснили значително, но все още си личеше клеймото на страданието.

  – Бла...го...ддд... – прошепна едва чуто тя, като с мъка движеше устните си. На красивото й лице беше изписано огромно напрежение. 

  – Недей да говориш, недей! Не се напрягай! Ей сега ще дойде...

  Ами ако никой не дойде да помогне? Ако не се появи кола? Колко ли дълго може да издължи тя в това състояние?  

  – Боли – изхленчи тя и брадичката й потрепери жално.

– Къде те боли, миличка? – попита Петър със задавен глас.

– Гърбът ...и  краката ми... не мога... не мога да ги помръдна.

– Ще се оправиш, само спокойно.

– Идват ли?

– Идват, мила, идват – каза той и очите му се напълниха със сълзи.

  Петър се изправи и започна нервно да крачи напред-назад. Никога в живота си не бе попадал в такава безишзходица. Отново опита да се свърже по мобилния си телефон, но нищо не се получи. А времето продължи да си тече бавно и тягостно.

  Жената нададе гърлен стон и протегна ръка като удавник. Петър бързо отиде до нея и коленичи на асфалта. Пръстите й се извиха, впивайки се в гърдите му. В очите й се четеше неописуем ужас.

  – Умирам – каза тя с изненадващо спокоен глас и потрепери. – Не ме оставяй сама.

  – Тук съм, миличка, тук съм, до теб.

 Тя притвори очи и въздъхна тежко. Ръката й бавна се отпусна. Петър я гледаше уплашено и целият трепереше.

  – Дръж се, моля те, моля те. Не може просто така да ...

Тя не отговори, но ясно се виждаше, че все още диша. В следващите пет минути жената се посъвзе. Ужасът, който я беше обзел, постепенно изчезна. Успя дори да повдигне леко глава и да се огледа наоколо.

  – Видях го – каза тя.

Петър я погледна замислено и попита:

  – Кого?

  – Този, който ме блъсна.

  – Недей да говориш! Пази си силите!

  – По-добре съм вече – каза тя, като се усмихна измъчено.

Той отговори на усмивката й и почувства огромно облекчение. В сърцето му се прокрадна плаха надежда, че всичко ще завърши добре. С всеки изминал момент самочувствието му се възвръщаше.

   – Знам, че ти е много тежко, но искам да ми кажеш какво чувстваш. Трябва да знам по какъв начин да ти помогна – каза със спокоен глас каза Петър.

  Тя сбърчи чело и го погледна неразбиращо.

  – Идва ли линейката?

  – Тук няма покритие. Няма как да...

  – Оооо не, не, не. Това е невъзможно – простена тя.

  – Трябва или да те закарам до болницата или да отида да извикам Бърза помощ, оставяйки те сама. В твоето състояние обаче, мисля че не трябва да те местя. Така че...

  – За нищо на света не ме оставяй сама.

  – Другата възможност е да чакаме да мине някой, но това може да отнеме доста време...

– Страх ме е. Моля те не ме оставяй сама! – каза тя със задавен

глас и започна да плаче.

  – Недей, само недей да плачеш. Няма да те изоставя.

  – Качи ме в колата! Няма друг начин.

  – Но ако...

  – Мисля, че краката ми са счупени, но ще издържа. Давай, не се колебай! – каза тя, преглъщайки сълзите си.

  Петър погледна разтревожено към неестествено изпънатите й крака, чудейки се какви ли беди би могло да причини преместването. По нежната й кожа нямаше рани, но дали това означаваше, че костите не са натрошени?

  Жената изпъшка и с мъка се подпря на лактите си. За момент подбели очи и се олюля, но Петър бързо я подхвана и я изправи в седнало положение.

  – Правим грешка, страх ме е да не пострадаш още повече – изломоти той, придържайки крехкото й тяло. Мисълта, че може да я нарани тегнеше като воденичен камък върху него.

  Тя не отговори, само пое дълбоко дъх и се опули в краката си. Тялото й се напрегна, сякаш се опитваше да ги помръдне. Левият й чехъл се разклати леко и се изхлузи от стъпалото й.

  – Мога да си мърдам пръстите – каза с надежда в гласа тя.

  – Браво, мила, браво! Всичко ще се оправи, нали ти казах.

 Тя кимна и притеснено дръпна полата си надолу. Не можа да постигне това, което искаше.

  – Сякаш някой нарочно се е подиграл с мен – промълви тя, извръщайки свенливо глава настрани.

  – Не се притеснявай. Важното е че...

  – Събери ги! Събери ми краката! Няма да мога сама. О, Боже!

  – Ще те заболи.

  – Знам, че ще боли, по дяволите. Имаш ли изобщо представа какво чувствам? – изписка нервно тя, а след това добави: – Извинявай!

  Петър се наведе, внимателно я хвана за глезените, а след това бавно събра краката й. Гърбът й се изви в агония, но тя стисна зъби и не издаде нито звук.

  – Смело момиче си ти! Стой мирно, аз ей сега се връщам. Само да завъртя колата.

  – Няма да ти избягам – отговори тя и с подчертано женствен жест придърпа надолу поличката си.  

  След минута Петър се върна и се приготви да я вдигне. Тя само го погледна с объркани, уплашени очи. Отвори уста да каже нещо, но се отказа и застина в очакване. Той я подхвана с една ръка през кръста, а с другата предпазливо мушна под свивките на колената й. Започна да се изправя. Жената се сгърчи и нададе пронизителен вой, като размахваше неконтролируемо ръцете си.

  – Спри, спри, спри!

  – Какво? – попита с разтреперан глас Петър и я остави отново на пътя.

  – Колената ми. Ужасно е! Когато се сгънат... е нетърпимо.

  – Прекратяваме с експериментите. Никакво мърдане повече. Ще викам помощ.

  – Вдигни ме под мишниците и ме изправи. Така ще стане.

  – Не!

  – Да. Сигурна съм.

  – Добре – съгласи се той неохотно, крайно разтревожен.

  Този път нещата се получиха. Успя да я вдигне без да й причини ужасна болка. Притиснати силно един в друг, те приличаха на влюбени танцьори. Той я държеше здраво за кръста, пристъпвайки непохватно към колата, а тя висеше отпуснато, с ръце обвити около врата му. Краката й се поклащаха безжизнено, а босите й ходила изобщо не докосваха асфалта.     

  Петър усети силно физическо привличане, което го накара да се засрами от себе си. С мъка успя да задуши емоциите си.     

  – Добре ли си? – попита той и в този момент усети как краката на жената грациозно се увиват около кръста му.

  – Харесваш ме, нали?

  – Какво става? – попита той и я погледна втренчено, вцепенен от изненада.

  В очите й танцуваха весели пламъчета. От близките храсти изскочи едър мъж, който носеше камера в ръцете си.

  – Страхотна си, Мими. Невероятно се получи, направо не е за вярване – извика гръмогласно той.

  Мими се отблъсна небрежно от Петър, скачайки пъргаво на пътя. Обу чехлите си и старателно започна да изтупва оскъдните си дрешки.   

3

  – Никой не се е подигравал така с мен – каза Петър и се изчерви. Трепереше от гняв.

  Мими  бавно се обърна към него и го погледна право в очите. Изглеждаше притеснена.

  – Знам, че се чувстваш гадно. Сигурно доста си се изплашил. Глупаво е обаче да ти се извинявам, при условие, че всичко беше старателно организирано. Опитай се да го приемеш като шега.

  – Шега! Чуваш ли се какво говориш? Защо, по дяволите го направихте?

  – Плащат ни да снимаме със скрита камера. Такава ни е работата.

  – Не е нужно да му се обясняваш, Мими. Не сме извършили нищо незаконно. А ти, приятелю, просто ми кажи колко пари искаш – каза едрият мъж и изгледа злобно Петър.

  – Ще ви осъдя.

  – Да бе, да. Ето ти 100 лева и си върви по живо, по здраво.

Започна да си рови из джобовете.

  – Не ми трябват парите ти.

  – Изобщо не очаквах, че така ще се вържеш. Опитай се да ни разбереш – каза Мими и нервно прокара пръсти през косата си.

  – Хайде да тръгваме – подвикна мъжът и с уверена крачка се отправи към колата. Тя го последва.

  – Дай ми камерата!

  – Изчезвай! – просъска мъжът, извръщайки се, а после подаде камерата на колежката си.

– Я престанете и двамата! – изписка тя.

– Влизай в колата – заповяда й той.  

– Дайте ми камерата! – повтори Петър и се приближи.

  Мъжът присви очи и замахна. Петър усети как юмрукът облизва ухото му. Обзе го неконтролируем гняв. Засили се и блъсна противника си на земята, а после го ритна с всичка сила в корема. Онзи се сви и започна да стене.

  Мими пристъпи напред, все още стискаше камерата в ръцете си. Не изглеждаше уплашена.

  – Не го удряй повече. Ще ти дам каквото искаш.

  – А ти откъде знаеш аз какво искам?

  Петър я сграбчи и я метна върху предния капак на форда. Тя изпусна камерата и започна да пищи, а той я притисна, намествайки се между краката й. Ръката му се плъзна по вътрешната част на бедрото й, напипа прашките й и ги скъса с рязко движение.

 – Недей, моля те недей! – завика тя и започна да извива тялото си, като опитваше да се измъкне. След малко разбра, че нищо не може да направи и спря да се бори. Мускулите й се отпуснаха, а погледът й стана празен и безразличен. Беше се примирила с факта, че ще бъде изнасилена.

 – О, Мими, защо се връзваш така? Ти май се изплаши, а? Та това беше просто шега. – каза Петър и я пусна, отстъпвайки бавно назад.

  Тя го погледна объркано и се изправи, след това сведе глава и започна да хлипа.