Като одеяло, нощното небе завиваше къщурките. Разкъсани на парцали, облаците се щураха. Светваха и угасваха звезди, сякаш бяха пламъци на свещи, задушени от изсипалия се дъжд. Земята бе изровена отвъд оградата, за пречистване.
Спящото куче на съседката – баба Вълкана, забърчи нос. Глух писък се блъсна в тила му. Животното се изправи, скимтейки. Покрай дясното му ухо профуча нещо тъмно и се изгуби в сянката на Евтимовата къща. Кучето задраска по дървената вратичка на стопанката си. Веригата му се раздрънча като камбана.
На прага, по риза и вълнени чорапи, застана едра като планина жена, с възлести ръце и сънено му се скара. Кучето я задърпа за чорапа. Жената разтърка очи с тревога, усетила какво става и продума:
- Що е туй, баби? Почнало се е. Пак морят булката... Къща без деца огън я гори. Осем вързани у нея съм извадила. Все мъртви. Да вървим! Живо да е, че бог да им прости греха...
Баба Вълкана се изми и облече набързо. Прекръсти се и премина тихо през портичката, свързваща дворовете ...