Неранза
Войводата бе получил тежък хабер от железничани за някаква си Неранза. Мърсувала с Ацко бей в Симитлии за жълтички, не обръщала внимание на мъжа си Костадин, а на предупреждението да не погазва християнската вера, махнала с ръка и гърбом отвърнала, да си гледат тяхната си работа – в нейния живот да не се бъркат.
Преминавайки от Сърбиново за Падеж, четата прехвърли брода на придошлата и пълноводна от дъждовете Струма и влезе в Горна Железница.
В централната махала нареди да повикат Неранза и докато се решаваха организационни въпроси, тя се появи пред него. Млада, красива, хубава, напета, с вързана назад оранжева и украсена над челото с разцъфнали цветя кърпа, фустанът и бе чист и пригледен, а не стар и кърпен като на повечето селянки. Лицето и - бяло, нежно, без никакъв мъх, гладко, прилично на гола праскова, и навярно затуй я бяха кръстили с името Неранза. Прилягаше и, беше си тъкмо като за нея. А очите, те светеха като две искрици в затихващ огън в дъждовно време – хем бистри, ...