Не много отдавна и не много далеч, в едно малко селце живеело едно семейство, на което след дълги години очакване се родило детенце. Майката и бащата били невероятно щастливи и горди с първородния си син. Те вече не били в първа младост и това дългоочаквано бебче дало нов смисъл на живота им. До този миг те живеели ден за ден. Сега техният живот изцяло бил посветен на детето им. Бащата работел от сутрин до здрач, за да осигурява прехраната на малкото си семейство. А майката се грижела денонощно за единственото си чедо. Най-хубави били вечерите, когато таткото се прибирал уморен от работа у дома. Всички се събирали заедно и усмивките по лицата им заличавали следите от неуморния труд.

Детето растяло заобиколено от грижи и любов. Майката предугаждала всяко желание на сина си. До такава степен, че само като го погледнела, вече знаела какво иска – дали чаша топло мляко, филийка намазана с масълце или играчка. Момчето нямало нужда да иска, да моли или хленчи. Майка му се превърнала в негова сянка.

Но детето растяло и един ден всичко това му омръзнало.

- Мамо, ти ме задушаваш с твоята любов към мен!

- Мило момче, та ние дълго време нямахме деца и твоето раждане беше най-щастливият миг в живота ни. Сега ние знаем за какво живеем, имаме теб! Аз вече не мисля за себе си. Вечер мечтая за твоето бъдеще, сине, и това ме окриля да живея. Събуждам се с усмивка, защото теб те има. Знаеш ли колко деца не познават майчина ласка и колко жени мечтаят да погалят свои рожби, но не могат. Искам да се насладя на щастието си. Не ме наранявай с думи тежки, ако нещо съм сгрешила, просто ми кажи.

- Не знам какво да ти кажа, но понякога ми се иска да си невидима. – Току изрекъл тези думи, две сълзи се отронили от майчините очи, търкулнали се по бузите ѝ и се изпарили заедно с майка му.

Момчето не повярвало на очите си, но майката наистина я нямало. Вечерта, когато се прибрал бащата от работа и попитал, къде е милата им майка, момчето отговорило:

- Не знам. Приготвила е вечерята и сигурно си е легнала.

Сутринта последвал същият въпрос.

- Сигурно цяла нощ е гладила. Всичките ми ризи са изгладени и подредени.

Така минавал ден след ден и уж майката я нямало, а навсякъде се виждало нейното присъствие. На масата винаги имало топло ядене, дрехите били изпрани и изгладени. След обед за него винаги имало на масата парче любим сладкиш.

- Мамо, утре имаме родителска среща в училище. Трябва да идеш. – викнал синът на празното пространство пред себе си.

- Добре, сине. – това бил топлият майчин глас.

Вечерта синът се прибрал ядосан.

- Забрави ли, че трябваше да отидеш в училището? Учителката каза утре да дойде баща ми.

- Не съм забравила, сине. Бях на срещата, но нали съм невидима…

- А, да, забравих. Ти плачеш ли?

- Не, не плача.

- Тогава защо подсмърчаш?

- Настинала съм, момчето ми.

- А какво капе по килима? Не са ли сълзи?

- От хремата ми сълзят очите. Нищо ми няма, ще се оправя.

Момчето пораснало, оженило се. Един ден жена му го попитала:

- Нищо не разбирам. Защо все не виждам майка ти? За сватбата тя всичко е приготвила, но аз не я видях. Всяка сутрин ни прави закуска, а после я няма. Оправя цялата къща, след това изчезва. Срамуваш ли се от нея? Стара ли е, грозна ли е? Кога най-после ще видя майка ти?

- Тя е такава.

- Каква?

- Друг път ще ти кажа.

Ето че и на сина се родил син. За известно време радостта така ги изпълнила, че те съвсем забравили за майката. Но една нощ малкото бебче се разболяло. Снахата го носела цяла нощ на ръце, но детето не заспивало. Събудила татко му и щом му го подала в ръцете, моментално заспала от умора. Уплашил се той за сина си и повикал майка си.

- Мамо, помогни ми, детето ми е болно!

- Какво има? Подай ми го.

- Но как да ти го дам, аз не те виждам? Ще го изпуснем.

- Вярно. Стой така, аз ще го взема. Не се притеснявай, сине, сега ще го излекуваме бебчо.

Тя протегнала невидимите си ръце и гушнала внучето си. Синът ѝ гледал как бебето плува във въздуха и се уплашил от гледката.

- Ех, мамо, как си ми нужна сега! Да можех да те видя и да те прегърна. Колко е хубаво, че те имам! Как ме успокои. Та това дете е целият ми живот! Чак сега те разбирам. Заради децата си сме готови на всичко. Да дадем живота си, да станем невидими, само и само да им угодим, само и само те да са добре. Прости ми мамо! Бих дал всичко само да те зърна отново. Но дали ще ми простиш?

- Майките са за това, да прощават.

Но това си ти! Бях забравил как изглеждаш. Милата ми добра майчица! Дай да те прегърна и целуна!

- По-тихо, ще събудиш внучето ми!

- Какво направи? То е заспало с усмивка?! Мамо, ти си истинска вълшебница! – и синът прегърнал старата си майка.

- Сам каза – родителите са готови на всичко само децата им да са добре.

- Хайде да си лягаме, утре ще те запозная с жена ми. Тя мисли, че се срамувам от теб. Искам да знае, че се гордея. Ти плачеш?

- От радост, сине, от радост! Не са отишли напразно грижите ми. Ти си добро дете. Бъди по-добър родител от мен! Нека синът ти никога не пожелае да станеш невидим!