Следващите два дни бяха сиви и еднообразни. Службите дълги, рутинни и само огненият поглед на монаха ме правеше жива. Той разказваше с жар своите «приказки на Шехерезада», пееше все по-звучно с прекрасния си баритон…Усещах с цялото си същество, че нещо се случва с него, чувствах го във въздуха на храма, който беше натежал от мирис на тамян, изгорял восък и…моя парфюм. Жените също се споглеждаха учудени пред трескавия му поглед, вперен в мен.
Едва дочаквах края на службите, за да обменим мисли и думи в двора, до потъналата в цветя и чемшири манастирска чешма. Говорихме обикновени неща, за неговото детство, за семейството му, за животът преди манастира. Той разказваше за себе си, за бедността и трудния живот, стремейки се да ми обясни избора, който е направил, но аз израсла в съвсем друг свят, не го разбирах напълно.
5.
Потъвах, не спях, не се хранех, не се смеех вече, забравих да живея, а бях омъжена и само на 23 години…Не можех да продължавам така. Като пясъчен часовник времето изтичаш ...