Годините се изтъркаляха като сипей от скала. Дори не успях да проследя движението им. Само тътена на проблемите ме спираха за миг и… камъните продължаваха своя бяг.
Докато се обърна, омотана в мъгла, бурите и свлачищата на живота – младостта беше излетяла. Не че го усетих, но синът ми – от малко бузесто хлапе беше станал зрял мъж със своите радости и грижи, а аз – една застаряваща поетеса и неостаряваща романтичка.
Колкото повече минаваха годините, толкова повече вярата ми в справедливата съдба, във Висшата сила, в наказанието и изкуплението се засилваха. Самата аз, отгледана в провинциално градче, закърмена с вяра от баба и дядо /бежанци от Македония/, носех Бог някъде дълбоко в душата си. Дори забавачницата, в която ходех като дете, беше в двора на кварталната черква. В дългите летни жеги, често ме намираха заспала на хладните и каменни стъпала.
Ученическите години, юношеството, студентските дни… те бяха волни и безгрижни и по-рядко се сещах за Бог, за съдбата и опрощението. Когато с ...