Понякога ми се иска просто да лежа в тревата. Да наблюдавам слънцето, колкото и силно да ме заслепява. Колкото и искрящо да блести, колкото и да не ми позволява да видя вътре в него, да видя неговото сърце. Да, искам да го видя - дали е така горещо, както предполагам, дали е топящо се, обича ли... Не знам. Не го виждам.
Виждам само, лежейки в тревата, как малко по малко то гасне - да, сърцето. А с него и слънцето. И не знам, на мен ли се обидиха, че толкова дълго ги гледах, или може би наистина бе време да си ходят. Прегърнати силно, танцуваха. Към безкрая. Чудя се какво им е - да пътуваш нанякъде, без да знаеш накъде, но сигурен, че е правилната посока - просто да бъдеш воден нататък - от сърцето си.
А докато се чудя, вече няма слънце. Не виждам онази неразрушима топла прегръдка, но я усещам - нежно ме докосва за сбогом - и опитвам да поема от нея колкото мога, с надеждата да дойде утре пак. Защото не знам колко дълго ще продължи танцът, не знам колко далеч е безкраят, не знам правилн ...