Стоя надвесен през парапета на балкона и зяпам правилните очертания на бетонната площадка долу. Само едно бързо движение и ще полетя надолу – стремглаво, безшумно, докато не се чуе едно глухо „туп”. За съжаление, не мога да го направя. Въжетата, които ме свързват с този свят, все още са прекалено здрави. Не мога да го причиня на баща си, на приятелите си, но най-вече не мога да го причиня на майка си. Самоубия ли се, тя непременно ще обвини себе си. Нищо чудно и тя да се хвърли от петнадесетия етаж. Ще се превърна в убиец, а не искам това.
Връщам се в стаята си и затопленият въздух се разлива по тялото ми. Нихилизмът, причина за суицидните ми пориви, не ме напуска и не намирам интерес в нищо, което се намира в няколкото квадратни метра. Огромната колекция с дискове по рафтовете вече ми е омръзнала, имам няколко започнати, но недочетени книги, ала и те не могат да предизвикат интереса ми. Купчина домашни чакат на бюрото, но какъв е смисълът да ги разгръщам? Всички казват, че трябва да п ...