РосиДимова (Росица Димова)
103 4601
29.01.2021 г., 8:54 ч.

Никога и завинаги 

  Проза » Разкази
915 8 27
6 мин за четене

Шосето се виеше  пред погледа и като змия, рядко се виждаха други коли. Колкото повече се приближаваше към селото, по-пусто ставаше. Главата и бе като празен балон, а клепачите тежаха. Чувстваше само празнота - черна и тежка ... като мазут

полепнала. В ума и кънтеше една фраза, кой знае откъде се беше закотвила там "Аз никога, никога ... няма да го забравя. А той завинаги ... си отиде!" Единственото и спасение - бяха спомените. В последните дни живееше само в тях - там потъваше и забравяше за болката. Болка - която я разглобяваше на парчета, промъкваше се в костите, под кожата, разяждаше я като ръжда отвътре. Главата и започна да пулсира, ръцете и стиснаха волана. Трябваше да се съсредоточи върху пътя! Спомените връхлетяха отново в съзнанието и. Бяха като одеяло, което топлеше скованото и сърце. Само те и даваха някаква сила. 

Помнеше първата им среща - в студентския стол. Тя красива, смела, пълна с мечти. Малко суетна и разглезена, като повечето градски девойки. Имаше доста обожатели, обичаше да флиртува, да танцува, да излиза с приятели. Беше пълна с живот.
Този ден беше останала до късно в библиотеката, всичките и приятели си бяха тръгнали. Реши да обядва набързо и да се прибере в квартирата, чакаше я труден семестър. Беше трета година във факултета по журналистика. Нареди прилежно в таблата парчето хляб и чинията с мусака, взе си ябълка за десерт и чаша сок от праскова. Докато вървеше към масата, вперила поглед в танцуващата ябълка върху чинията, усети как връхлита върху някой. Таблата заигра в ръцете и, чашата се изсипа, разпръсквайки сок върху мусаката и новата и блуза. Брадичката и се разтрепери от яд и безсилие. Вдигна ядосано поглед, готова да се разкрещи, но гласът и се спря в гърлото. Пред нея стоеше той - висок с дълбоки зелени очи, които светеха закачливо. На лицето му беше цъфнала огромна усмивка, всъщност цялото му лице бе една усмивка. По тялото и премина ток. Беше чувала и чела, че любовта е като гръм - идва и те удря ненадейно, но дотогава никога не беше изпитвали това чувство. Стоеше пред него онемяла и опръскана в сок.
- Извинявай! Не те видях! - усмихнато каза той. - Позволи ми да ти помогна в знак на извинение? - още преди да отговори, той грабна таблата и я постави на съседната маса.
Това беше тяхната първа среща. Там в този студентски стол, тя разбра какво е любов от пръв поглед. Сякаш усети и разбра, че той е част от нея - сродната и душа, липсващата половина.
- Приятно ми е, казвам се Свилен! 
- Ани! - отвърна тя. 
- Нека ти взема друга мусака, че тази май вече не става за ядене.
Такъв беше първият им разговор, сякаш бе вчера. Казват, че любовта живее около 4 години, после пеперудите изчезват и остава само привързаност и уважение. Нямаше никога да разбере дали е вярно. 
Стомахът и се сви ! Не беше яла нищо цял ден, но и се повръщане постоянно. Оставаха и само още 50 километра до селото. Там щеше да си почине. Не беше ходила поне от 5 години, всъщност откакто баба и почина. В селото бяха останали само няколко старци и порутени къщи. Беше започнало да ухае на немотия. От онова цветно и пълно с живот селце, беше останало само кал и разруха. За това спря да ходи - навяваше и тъга по баба и, по детството ... Сега се беше запътила натам, за да се скрие. Да избяга от света, от родителите си, от всички съжалителни погледи. Искаше да остане сама с болката, спомените си. 

Питаше се колко е срокът на щастието? Нима на нейното срокът изтече? Беше толкова щастлива тези три години с него. Имаха толкова планове и мечти. След завършването  на университета двамата заживяха заедно

Наеха малък апартамент, започнаха работа. Тя в едно списание, а той правеше първите си крачки като строителен инженер. Така някак най-естественно дойде и предложението за брак. Беше толкова щастлива, до онзи телефонен звън, който сложи край на приказката. Помнеше студения глас в телефона, когато и съобщи за катастрофата и смъртта му. После - помнеше само тъмнината и болката. След погребението се прибра в празния апартамент. Отхвърли всички молби на майка си да отиде у тях, предложението на сестра и да остане с нея. Искаше да бъде сама.

Празният апартамент я потискаше, булченската рокля, висяща на закачалката и се струваше като бял призрак в тъмнината. Трябваше да се обади, за да отмени всички приготовления за сватбата, но нямаше сила. Заспа свита на кълбо, прегърнала възглавницата му, носеща неговия аромат.
На сутринта събра малко дрехи в един сак и пое към село. Така се озова в колата, бягайки от всички и всичко. 

Паркира колата пред къщата и тръгна към малкото магазинче. Първо искаше да вземе нещо за ядене и бутилка алкохол. Тази вечер щеше да се напие до забрава. Докато подаваше парите към магазинерката, чу зад себе си мъжки глас :
- Това шише сама ли смяташ да го пиеш? Ако имаш нужда от помощ, насреща съм.
Тя се обърна и видя беззъбата усмивка на дядо Страхил. Помнеше го смътно. Беше чувала от баба си, че синът му починал много малък. После жена му от мъка се споминала. Ана го погледна вяло, грабна покупките и се запъти към къщата. 
Когато отвори вратата я лъхна мирис на мухъл и старо. Ако можеше сега да се сгуши в баба си и да забрави .. Отхапа парче от хляба, изми една водна чаша и сипа водката в нея. Не обичаше алкохола, но днес и беше все тая, искаше само да спре болката ... да я удави. На вратата се почука. Нямаше да отвори, искаше да я оставят на мира. Чу скърцане и на прага застана дядо Страхил.
- Няма ли да ме поканиш? - тя стана мълчаливо и му подаде стол. Изми още една чаша и му сипа от водката. 
Двамата потънаха в тишината. След дълго мълчание дядо Страхил я погледна и каза:
- Счупен ти е куражът, момиче !
Ана го погледна и се разплака. Там в тези сълзи се изсипа цялата болка. Не беше говорила с никого, а сега този беззъб, непознат старец стана неин слушател. Той я слушаше внимателно, без да я прекъсва. След това изпи водката на един дъх и заговори тихо:
- Страшно е да ти се счупи куража! Тогава спираш да живееш. А Господ един живот ни е дал. Родили сме се с вик и плач - без да зависи от нас, ама от нас зависи как ще го живеем - с усмивка или със сълзи. И да лежиш и да ревеш файда няма. Няма да го върнеш! Трябва кураж и смисъл да намериш, за да живееш. Господ има две ръце, с едната дава, а с другата взема. Днес нещо ти е взел, ама утре - друго е приготвил за тебе. Какво е рекъл - това ще да е! Нищо не можеш да промениш, само себе си имаш. Ама винаги има изход, да знаеш! Най-лесно е да се гневиш и обвиняваш. Да питаш  "Защо на мен се случи? С какво го заслужих?" Ама отговор няма. Всеки си носи товара, от него зависи, колко под него ще се прегърби и колко ще се изправи. Всеки човек един ден се изправя пред бездна, ама дали ще скочи в нея или мост ще направи през нея да мине - той решава. Млада си, силна си, ако вратата ти се залости, ти през прозореца мини, ама го живей тоз живот, де го е дал Господ! Болката не минава, свиква се с нея, като дисага е - свикваш.
Колкото по-дълго я носиш по-малко я чувстваш! - тъжно погледна той към Ана. Остави празната чаша и си тръгна. 
На сутринта Ана отново повръща. Гадеше и се вече от няколко дни. Изведнъж я прониза - не беше и идвал цикъла от месец. Някакво странно очакване се промъкна в душата и. Усмихна се за първи път след толкова дни! Докосна нежно корема си. Онази странна мисъл отново се промъкна в ума и. "Аз никога, никога ... няма да го забравя! А той завинаги .. с мен ще остане!"

© Росица Димова Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Силата на човешкия дух »

4 място

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??