Никога не е късно
Беше късен следобед, прогизнал от влага и мъгла. Ноември пръскаше визитките си по дървета и улици. Даже в душите на минувачите, които унило сгушени в яките на палтата, нахлупили шапки и омотали шалове, крачеха забързани. Пейзажът беше призрачен като съновидение.
В болничните стаи на онкологичното отделение вече бяха запалили лампи. В стая 309 - последна в дългия коридор, имаше само две легла, защото за повече нямаше място. И на двете лежаха жени. Едната съвсем млада - навярно нямаше и тридесет години. Тъмните ù очи гледаха в пространството уморено.
Лицето излъчваше една отчаяна красота. Беше ден за свиждане. Преди малко изпрати най-близките си хора.Съпруг, майка, баща и бъбриво момченце на около четири години. В буркан върху шкафчето ù до леглото стояха натопени хризантеми. От купените, дето дълго не вехнат и са изкуствено красиви след козметичната интервенция.
На другото легло лежеше възрастна жена. Около петдесет или малко над тях. Прошарени, гъсти коси, широко лице ...