Мракът бавно се разнасяше пред очите на Зита, но на негово място не се появи нищо. Тя се опита да се огледа, но беше заобиколена от тъмнина, все едно е погребана жива. Миришеше й на изба от някъде, точно както в дълбоките кладенци на храма. Дали не я бяха хвърлили в някой от тях? Не, побърза да размисли тя, не биха го направили. Кладенците на храма бяха свещени. Никой не би осквернил свещената вода като я хвърли там. 

Опита да помръдне ръка и напипа стена – мокра и покрита с мъх. Значи все пак не си я беше измислила. Постепенно очите й започнаха да привикват с мрака и тя видя, че всъщност не е в изба, а в килия. Нямаше как иначе да нарече помещението. Имаше малък прозорец почти на тавана, толкова плътно покрит с решетки, че през него една се бяха промушили няколко тънки снопа светлина. Всичко плуваше пред очите на Зита все още, но тя много бавно завъртя глава наляво-надясно. Навсякъде големи каменни блокове, на места мокри от вода. Петната ясно се виждаха дори в полумрака.

Чуваше бучене някъде наоколо. Като тътен на водопад. Обаче какъв щеше да е този водопад под земята? Сигурно бълнуваше. Болните, които водеха в храма, често разказваха какви ли не измишльотини за онова, което са видели отвъд.  Винаги си беше мислила, че това е начин да превъзмогнеш болката. А ето че на нея й се случваше същото и й изглуждаше съвсем истинско. Зита се опита да се размърда, но й беше много трудно – все едно някой е завързал краката и ръцете й за стената и не й позволява да ги раздвижи. Все едно е окована. Обаче не усещаше окови. 

Постепенно свикна с мрака и успя да различи някаква шарена дреха, с която беше завита. Кой би се осмелил да помогне на една прокълната от жриците на Богинята? И защо? Зита се опита да се надигне, но не успя. Нещото беше меко, като първата вълна на млади агнета, от която я караха не преде за свещените платове. Меко и топличко, и вероятно много скъпо. Със сигурност никой от онези, които я познаваха от храма не би могъл да си позволи нещо подобно.

Зита отново разгледа мястото, където се намираше. Не, нямаше начин да е нещо различно от килия. Нямаше нито бъчви, нито пък някакви видими врати - а ако беше изба, все едно от тия неща щеше да е там. Виждаше само каменните стени и  чуваше глухия тътен. Тръпки я побиха. Интересно, как точно беше попаднала тук и защо? 

Ако някой иска да те убие, ще го направи без много да се занимава – както хората колят животно за празник. А тук такива неща. В полумрака Зита все пак успя да различи шарките на дрехата – бяха жълти звезди, които се преплитаха с бели (поне на нея така й изглеждаше). Прекрасна бродерия, точно като ония които навремето продаваше майка й.

Очите на Зита се напълниха със сълзи. Майка й вече я нямаше и тя не можеше да я върне. И въпреки това... Всичко й напомняше за нея, дори тревичките, с които едно време я учеше да свири. Това беше преди храма, в един друг живот. Младата жена въздъхна. 

Не й оставаше нищо друго освен просто да се подчини на съдбата, която й беше отредила Богинята. Зита беше благодарна и на това, че вече можеше да вижда и да чува. В един момент се сепна. Болката беше изчезнала. Зарадва се. Може би не всичко беше изгубено. Ами да! Тя се опита да стане рязко, но слабостта я победи преди още да се е надигнала и на една педя. Младата жена се отпусна назад. Значи може би не умираше? Ако беше умряла, щеше ли да й мирише на мухъл и мокри камъни? Сигурно не. 

Как обаче можеше да провери? Нямаше представа къде се намира. Дори не можеше да каже с точност кое време от деня е – през зарешетеното прозорче се процеждаха някакви снопове светлина, но това не беше достатъчно за да каже приблизително дали е преди или след пладне. 

После се сети, че имаше рана на гърдите. Помнеше болката, превръзката и дупката, която беше усетила там. Внимателно измъкна едната си ръка изпод дрехата – оказа се доста по-сложно, отколкото си беше представяла, и тръгна да проверява. Нямаше никаква рана. Нищо. Никаква превръзка. На гърдите й имаше само и единствено здрава плът. Значи беше сънувала? Но защо тогава се чувстваше толкова зле? Опита се поне да се завърти на една страна, за да поспи както беше свикнала, но едва помръдна. Опитът изцеди всичките й сили и тя безпомощно се отпусна обратно назад.

.............................

Следващия път, когато Зита отвори очи, беше тъмно. Абсолютно непрогледен мрак. Както казваха стариците в храма, в окото ти да бръкнат, няма да видиш кой е. Първата й реакция беше да изхленчи уплашено. Посегна нагоре към очите си. Нямаше нищо, което да ги покрива. Какво беше станало тогава? Отново ли не виждаше? Защо, Богиньо!? Тя изскимтя жално. Не можеше отново да се е върнала в кошмара, не! „Моля те, Богиньо, не ми го причинявай!“ примоли се тя. „Не отново!“ Очите й сами се напълниха със сълзи и преди да се усети започна да хълца. 

- Не се страхувай!

Това беше онзи, същият глас, който беше чула по време на бълнуването си. Май беше някъде наоколо, но не беше до нея, чуваше го по-далеч. Помещението кънтеше от говора му. Тя се опита да се обърне по посока на звука, но не можа да се надигне, така че просто се беше сгърчила на една страна. Зад гърба й беше студената стена, така че гласът можеше да идва само от противоположната посока. 

Тя се опита да го намери и протегна ръка. Пред нея нямаше нищо. Чу някакво странно скимтене. Като от наранено малко животинче. Тя ли издаваше тия звуци? Зита дочу стъпки да се приближават към нея и се присви. Ето, Богинята я беше оставила на демоните да я разкъсат. Конвулсивно се опита да покрие главата си с ръце, но те не й се подчиняваха, толкова силно трепереха. Край, това беше! Зита се опита да бъде спокойна и да помисли за всички онези, на които дължи благодарност за живота си. Така беше правилно и така трябваше да си отиде една служителка на Богинята. Така я бяха учили. 

Обаче единственото, което се въртеше в главата й беше див ужас. Не искаше да умира! Не още. 

Вместо зъбите на демоните обаче, Зита усети как някой ляга до нея и я прегръща. Потрепери и отново изхленчи. Усещаше до себе си жив човек. Демоните бяха изчадия, не биха могли да са топли, нали? Зита се надяваше да е права. В отговор на хленча, една ръка се уви около кръста й. 

- Тук съм, не се страхувай! - гласът беше вече съвсем близо. - Тъмно е, затова не виждаш! Спокойно!

Много й се искаше да постъпи като истинска служителка на Богинята и да му се скара, че е посмял да я докосне. Хората не смееха да докосват служителките в храма. Точно в момента обаче, младага жена толкова се радваше, че си няма работа с демон, че просто направи първото, което й мина през ума – сгуши се в човека до себе си. Надяваше се, че който и да беше, нямаше да я нарани. Облегна се на рамото му и се опита някак си да осъзнае какво й се случва. Прегърнаха я още по-здраво и тя се сгуши по-удобно.

- Всичко е наред! - промърмори онзи и Зита усети как ръката му я гали по гърба.

Тя се извъртя така, че да се опита да го погледне в очите, или където смяташе, че трябва да са очите му, защото беше непрогледен мрак. Не се получи особено. Тя се опита да се взре в тъмнината и да различи поне прозорчето, но не можа. 

- Полека! - засмяха й се в отговор. - Не се напрягай! Още си страшно слаба! 
- Какво си ти? - прошепна Зита.

Молеше се да е човек, наистина. Искаше й се да говори високо и ясно, но явно само на шепот го докарваше. В отговор чу изсумтяване.

- Какво си? - попита тя отново, този път усети, че дори и шепотът й започна да звучи плачливо. 

Не можеше да остане в неведение повече. Не можеше да живее в ужас, просто нямаше да издържи. 

- Спокойно, не съм демон - гласеше отговорът. – А сега спи!

Ръката му престана да я гали по гърба и просто придърпа дрехата, която й служеше за завивка. Зита дори не беше усетила кога нещото се е свлякло надолу, но след като отново я завиха, потрепери от студ. На това място не беше никак топло. За момент беше много благодарна, че има кой да я топли. Що за същество беше? Приличаше на човек, но дали наистина не беше предрешен демон, нищо че го отричаше? Може би затова никъде не беше видяла врата...

Въпреки всичко, в момента нямаше избор, а и топлината я приспиваше, така че тя се сгуши в него и тогава сама чу отговора. Сърце, неговото сърце. То биеше. Ударите му й действаха като приспивна песен.

.........................

Когато Зита отново отвори очи, беше доста по-светло от преди. През решетките на прозорчето вече се процеждаха няколко снопа светлина дебели колкото ръката й и един от тях явно я беше събудил, защото светеше право в очите й. Тя премигна и се опита да се изправи на лакът. Беше сама. Него го нямаше. Наистина се намираше в килия без врата. Мястото беше малко по-голямо, отколкото й се беше сторило предишната нощ. Дали наистина беше вчера? Не знаеше. 

Камъните бяха огромни, все едно са строени от великани, и целите обрасли с мъх. Еленовите рога ги познаваше, в храма ги ползваха за мехлеми. Имаше и няколко други вида, които също можеха да се използват за какво ли не. По стената под прозорчето капеше вода. Кап-кап-кап. Приспивна песен. Ако не беше тътенът, разбира се. Той все едно идваше изпод пода. 

Зита се опита да се надигне още малко и се подпря с длан на нара, на който лежеше. Нещо като каменна издатина вместо легло. Под нея някой беше послал някакво наметало. Определено не беше нейно. Подпря се здраво на камъка и стисна зъби. Можеше да се справи! Или пък не? Усещаше ръцете си като направени от размекната глина, просто не се получаваше. Зита се отпусна безпомощно и тогава ръката й напипа нещо студено. Тя изписка и се отдръпна – змия ли беше? Наведе се да разгледа нещото с ужас, но не се получи. Не можеше да види. 

Опита се отново да се надигне и се подпря на студения камък, но болката в гърдите й рязко се върна. Тя изстена през зъби и се облегна на стената. Сега беше полу-седнала, поле-легнала. Неочаквано, погледът й попадна върху нещо лъскаво. Как го беше пропуснала досега? Дали пък това не беше докоснала и после да го беше взела за някое влечуго? Посегна и го взе да го разгледа. Оказа се гривна с някакъв красив син камък. Зита я повъртя в ръката си и след кратко колебание, реши да си я сложи. Кой би оставил гривна на това място? Дали имаше нещо общо с онзи... човек от вчера? Но кой беше той ако може да минава през стените?

В момента, в който гривната щракна около китката й, чу въздишка.

- Слава на боговете, сложи си я! - гласът звучеше облекчено.

Зита се уплаши. Полудяваше ли? Само лудите чуват гласове, нали така? Опита се да свали гривната, но закопчалката беше изчезнала, а самата тя беше станала точно по нейна мярка и дори не можеше да се върти около ръката й. Зита изхленчи. Какво се случваше с нея?!

- Не си луда - отбеляза гласът хладно, - просто съм в главата ти и чета мислите ти. 
- Махай се от там тогава! – измърмори Зита.

Със сигурност вече беше напълно откачила. Да чува гласове... Срам и позор! 
В отговор чу смях. Весел смях.

- Ей, защо ми се смееш? – промърмори тя отново, все още не вярвайки, че това й се случва.

Това беше нелепо и трябваше да спре. Този ако не беше демон, какво беше, че да си прави подобни шеги?

- Защото по-добър начин за дистанционна комуникация още не е измислен в Деветте земи – отговори гласът спокойно, все едно обяснява на малко дете. 
- Деветте... какво? - ококори се Зита. - И защо ти можеш да бърникаш в съзнанието ми, а аз в твоето - не? Не е честно! - изстреля всичко на един дъх, все едно я е страх, че той ще си отиде и няма да я изслуша. 

Освен родното си село и храма, тя не познаваше нищо друго. Какви девет земи? Не беше виждала нищо повече от речната долина, дето се разкриваше от билото на планината. Беше ходила там само два или три пъти, но не си представяше нещо по-далечно. 

Отново й отговориха със смях. Той май й се подиграваше.

- И ти ще можеш така след време, но засега си твърде слаба. А така по-лесно мога да ти попреча да направиш някоя глупост, заради която и двамата ще съжаляваме! Друг път ще ти обясня! А сега спи!

Преди Зита да успее да възрази, клепачите й натежаха и всичко потъна в мрак.