„Какво е времето – нещо, което преминава без да обръща никакво внимание на човек, но човек отдава цялото внимание на живота си, докато брои как то го подминава.”

         1.

         Айдън чакаше влака си за града.

         Големият часовник смени цифрите си и показа, че е седем - има около час път за да може да бъде точно в осем и половина на работното си място. Наоколо сновяха множество хора, живеещи като него в работническото предградие и се тълпяха на спирката с желание да не закъснеят за работа:

         Беше важно за тях да са навреме там, ако искаха да си я запазят, че умовете им изтръпваха от ужас при мисълта, че могат да я загубят.

         Задължени, длъжни или принудени, всеки човек си имаше някаква причина за да прекарва по-голямата част от времето си по разпределение и според уменията му. Този начин на живот на пълна заетост беше напълно приемлив и всички на гарата бяха свикнали с него.

         А на мен колко ми е противно това ежедневие – каза си Айдън, наблюдавайки човешкия хаос от тела, търсещи удобно място да застанат по близо до жълтата ограничителна линия, повечето имаха все още сънени физиономии, навярно щяха да си подремнат докато пътуваха.

         Едно и също, ден след ден – ставане рано, пътуване, десет часа във фабриката, пак пътуване, кратък сън и пак ставане.

         Имаше право да се нахрани набързо, но без никакви изненади – храната беше еднообразна и я поглъщаше автоматично, без да се замисля, просто наливаше нужното гориво в тялото си за да може да продължи да се движи и работи. Когато се изтощи, гробищата бяха отворени денонощно, а заместник се наемаше веднага от някоя агенция по заетост – записаните там бяха винаги повече от нужните за момента.

         Когато дойде влака, всички се напънаха дружно и се вляха във вагоните му,  намествайки се кой където и както може. След сигнала, че вратите се затварят, телата им леко се люшнаха при ускоряването, след което потънали в обичайното за пътниците мълчание, потеглиха.

         Като овце в кошара сме натъпкани, но онемели, без да си блеем досадно един на друг – оприличи себе си Айдън и другите със същата примиреност, кротко похапващи висококачествените смески животинки, които живееха и те като тях, далече от града, в огромни овцевъдните ферми, обречени и на тях така да им преминава живота в еднообразно преживяне на ежедневието.

         Мислеше си го, забол поглед в краката си, защото да се оглеждаш се смяташе за неприлично.

         И мълчеше.

         Даваха колкото могат мляко, раждаха агнета, стрижеха ги по график, изкарваха година, две или три, а после в кланицата и това беше всичко.

         И аз ли така ще завърша, щом вече нямат нужда от мен? Научиха ме да работя до пълно изтощение и да не ми остава време за нищо друго.

         Съвремие...

         Колко много неща бих могъл да направя, ако имах лично време – въздъхна безшумно над тази негова скоро появила се мечта и зачака пристигането на централната гара.

         2.

         - Слушай, Ник – започна Айдън в почивката, която прекарваха заедно с колегата си Николас – онези няколко минути, в които можеха да си кажат две-три думи, всъщност, почти винаги обсъждха как протича денят им - еднакъв като предния и онзи преди него, и онзи преди него...

         Понякога Айдън имаше усещане, че изживява един и същи ден.

         - Мисля да си поръчам „дубльор” - нали си чувал, че предлагат такива от компанията „ТМС”?

         - Ъхъ – гледах рекламата, но е скъпо за нас. Все пак ще трябва да издържаш две твои „аз” с една заплата – отвърна дъвчейки обяда си Николас. - Казват, че това доста размътва мозъка – две съзнания ще са на една вълна и накрая срив от изтощение бил неизбежен.

         - Този дефект вече е отстранен – уверено заяви Айдън, показвайки, че подробно се е запознал с продукта на „ТМС“. – Пресметнах, че заплатата ще ми стига, ако я карам още по-скромно, но пък усещанията ще са съвсем реални дори и да съм на работа, докато онзи ходи някъде и се забавлява. Всъщност, мисля че по-скоро него ще пращам тук, а аз ще правя какво си поискам.

         - Ти и другото „ти” ще сте на две места в едно и също време. – Николас спря да яде, доловил някакво притеснение в Айдън. - Какво е станало, че ти хрумна това?

         - Нищо, живота си минава, а искам да видя какво друго има отвъд стената... 

         И се загледа нататък - оградата на фабриката спираше погледа му в сивата бетонна стена, но там зад нея, предполагаше, че има приятно шумяща възможност от различното за него съществуване.

         - Ние сме работници, бащите ни бяха такива, това ни е определено – напомни му Николас.

         Тридесетте минути изтекоха и двамата станаха когато сирената прозвуча. Поеха към местата си, където щяха да изкарат смените си до късно вечерта без повече прекъсвания – а след това отново с влака до домовете си в многоетажните сгради, бързо почистване, бързо хапване и бързо заспиване.

         Само сънят беше краткото бездействие за телата им в изчакване на идването на следващия ден.

         - Мисля, че все пак ще опитам да си осигуря малко повече време –рече Айдън  и застана пред машината си, която с готовност заработи на пълни обороти и той се синхронизира с ритъма ѝ.

         3.

         - Метода е лесен за разбиране – казаха специалистите в центъра за двойници на компанията „ТМС”. – Вашето съзнание ще бъде копирано и поставено в клониран ваш двойник, с който ще сте свързани и всички усещания и мисли ще текат едновремено за двамата, повярвайте ни, ще сте съвсем неразличими личности, но всяка ще може да бъде на различно място.

         И се оказа, че е точно така.

         Айдън подписа договор да плати две години от живота си за да има „дубльор”, но сега беше щастлив да усеща приятния момент на брега на океана, излегнат безгрижно и да се наслаждава на спокойствието край него. Нищо, че осъзнаваше как е и в цеха и работеше наравно с машината, следвайки нейните програмирани движения, съзнанието му лесно свикна да не им обръща внимание.

         Чувстваше толкова различно времето, прегърнало го с една друга негова реалност.

         Вълните докосваха брега с приказен шепот, Айдън се грееше на слънцето и се радваше на свободата си да не прави нищо друго освен да се наслаждава на тези мигове.

         Реши после да отиде и да се поразходи пак в онази красива градина с орхидеи и цветни камъни, която посети онзи ден и без да бърза за никъде да поразгледа, защото вече имаше цялото време на света само за себе си.

         Ще отиде, но когато прецени, че не му се стои на плажа:  

         - Не бързам за никъде - повтори си за кой ли път.

         Около него имаше доста вършещи същото като него – тоест нищо. Не знаеше дали всички са заместители на първообразите си или наистина има хора, които просто така живеят, но не беше толкова важно – чувстваха се добре и това бе всичко нужно за тях щом има кой да се грижи за прехраната им и за нужните средства като дребни разходи и за домовете, в които все пак по-късно всички се прибираха.

         Стана бавно от топлия пясък и отиде да се потопи в прохладните води, оставяйки се на вълните да го носят.

         4.

         Докато гледаше залеза в градината с цветни камъни, Айдън се замисли за това как работеше в онзи цех, не сега, а преди, в онова, което вече приемаше като минало за него.

         Откакто имаше „дубльора” си, не му се налагаше да ходи нито на работа, нито да става рано и да пропилява времето си там, вярно, усещаше всичко, което се случва във фабриката чрез копието си, но бяха просто странични мисли и почти не им обръщаше внимание.

         Другото му „аз” издържаше и двамата. Не беше много, но достатъчно.

         Нима не е чудесно да пътува до някъде, ако искаше можеше да спортува или да излиза с приятели, каквито вече имаше – все повече хора си имаха заместници, дори и Николас - за тях денят и нощта превърнаха в един безкраен празник.

         Когато се прибираше, Айдън отиваше в своята спалня, тихо, че да не събуди спящия си клонинг, който трябваше да става рано сутрина и да хване влака в седем за да бъде в цеха навреме. Там го чакаше дълъг и скучен ден, но за това и бе сътворен – да работи, а истинския Айдън да се забавлява както намери за добре.

         Оказа се, че обича да спи до късно, преди не го знаеше, защото цял живот графикът му налагаше ранно събуждане. Преди нямаше време дори да сънува, а сега се рееше в синевата между небето и океана като въздушен поток.

         И можеше да сподели удоволствието с онзи, другия, с това се надяваше да разнообразява мотонността на дните му.

         5.

         - Чудя се – каза К-Айдън на К-Николас през обедната почивка, - дали не трябва да се сменим за няколко дни с онзи безделник.

         - Защо? Нали това искаше – да имаш усещанията, че си свободен цял ден.

         - Да, но са само усещания - защо пък той да не дойде тук, а аз да бъда на неговото място?

         - Вярно! – тупна се К-Николас по крака и от него се вдигна леко облаче от метален прах. – Това е идея...

         Той също имаше клонинг, както и почти всички от фабриката, понесли се масово на модната вълна да си имат заместители, чрез който да получат емоцията от безгрижно съществуване.

         - Колко сме глупави – поръчахме си двойници, които се излежават по цял ден за да чувстваме колко им е хубаво, а всъщност работим като побъркани за да могат те да не правят нищо.

         - Такива сме - още утре пращам онзи тук, той да получава изживяното от мен – обяви решението си К-Айдън, а сирената ги призова да се връщат по местата си, което и покорно сториха, но с решителност да променят нещата.

         6.

         - Не, не мисля, че си прав – аз съм първия, а не ти! – тросна се Айдън на другото си „аз”, който настояваше да се сменят. – Не забравяй, че затова те поръчах - да мога да почивам, а не отново да работя.

         - Грешиш – аз те поръчах, но за да живееш вместо мен и да се забавляваш. А това ще се промени от утре, разбра ли – ти отиваш в цеха, аз ще си почивам.

         - Май са ти объркали нещо в имплантите със спомени и разбирания – отсъди Айдън и махна с ръка. – Нямам намерение да се подчинявам на някакъв клонинг.

         - Ти си клонинг.

         - Така ли?

         - Да!

         - Май си прегрял от много мислене – тросна се Айдън, вече съвсем раздразнен от наглостта на копието му. – Ти си клонинга и трябва да го запомниш!

         - Ще видим – отвърна другия Айдън. – Още утре ще отида да поискам да те рециклират.

         - Точно така, ще видим кой кого ще претопят. Жалко за парите, струваш ми скъпо, ще работя цели две години за да те изплатя, но пък ще те прежаля щом се налага  – отвърна той и се врътна към спалнята си за да потърси договора с фирмата и да повика дежурната група да си приберат дефектният модел.

         Айдън стисна юмруци и потърси с очи нещо удобно за хващане, с което да придаде тежест на решението си за справедливост.

         7.

         На улицата кипеше ожесточена битка – биеха се стотици двойки на огледалните образи на едно и също същество. Всяко от тях твърдеше, че е истинския човек и всяко едно от тях обвиняваше другия, че е просто клонинг, защитавайки правата си на личност със зъби и нокти и всички възможи подръчни предмети, превърнати в оръжия.

         В центъра за клониране на „ТМС“ обсъждаха ситуацията.

         Бяха притеснени от този развои на събитията, който неочаквано провали техните стремежи за високи печалби като могат да дадат повече време на обикновените хора от отдавна разслоеното общество с което и да работят, и да харчат малкото дето заработваха. Идеята им беше, че понеже са толкова много, достатъчно капчици, изцедени от тях, можеха да напълнят джобовете им.

         - И какво ще правим – каза един от генните инженери, - никой не очакваше, че клонираните ще поискат да се сменят и най-лошото е, че не знаем кой кой е...

         - Казах ви аз да им сложим разпознавателна татуировка или щампа с номер на челата, ама вие отказахте – щели да бъдат маркирани като животни – обади се друг специалист и поклати глава. – И ето ви сега копия с пълни права да живеят.

         - Всъщност, няма защо да се притесняваме – заяви старшия на екипа, наблюдаващ с интерес бойното поле отвън. Напомни му за гладиаторските боеве на арените в древността. - Който и да оцелее, той ще е и истинския – нали имаме напълно прекопирано тяло и съзнание, така че всеки индивид ще бъде сам за себе си оригинала.

         - Прав сте – съгласиха се останалите, успокоени от това лесно решение на проблема. – Нека сами се разберат кой да продължи да живее, а и навярно съвсем скоро пак ще поискат да бъде отменени, след като се върнат на работа, щом вече са вкусили от свободата, нима няма да я поискат пак – печалбите са ни сигурни!

         - И този път с опознавателни знаци, че да няма пак обърквания – подсети пак колегата им.

         Доволни, екипа се нареди до големия прозорец, за да могат да виждат развоя на битките по улиците.

         Така и не забелязаха групичката която току що влезе в сградата им за да си потърси правата.

         Бяха неколцина изглеждащи съвсем като учените мъже и жени, решили, че имат нужда да използват познанията си в специфичната област, наместо онези безделници там горе, които напоследък не правеха нищо смислено, след като ги създадоха за им позволят да имат малко повече време за творчество.

         Не се получи и трябваше да поправят грешката си.