Живеех на първия етаж от стара, аристократична къща, която за добро или зло се намираше пред главна улица. Бях свикнал с шума от трафика на милионите коли и автобуси, които минаваха по нея. Прозореца ми беше точно зад светофара и често подпирах лакти на перваза, докато пушех и наблюдавах хората. Придобих този навик по неволя, заради жена ми, която повече държеше на тапетите вкъщи, отколкото на това, че тровех дробовете си с тютюн. И при все, че отдавна си беше отишла, аз продължих да го отварям, за да изпуша една цигара загледан във върволицата автомобили бързащи занякъде.
Не помня кога я видях. Вероятно и тя не знаеше откога съществувам на този прозорец.
И още по-вероятно едва ли си е давала сметка точно кога ме беше забелязала. И започна да ме поздравява махвайки с ръка, бързайки да сведе свенливо очите си като си мислеше, може би, че така ще скрие и невинната си усмивка. Отначало това украсяваше деня ми като слънце през ноември, но когато дните се заизнизваха без да я видя, някак въ ...