Небето беше перфектно синьо, с малки пухести мързеливи облачета. Беше толкова... естествено. Краткият миг, през който погледът му обходи небосклона, му се видя като цяла вечност. Блажено спокойствие. И свърши. Притокът на адреналин изтласка всяко чувство за сигурност и го замени със страх – панически, обсебващ, първичен. Краят може би беше близо. Но по-страшно беше неизвестното. Никой не знаеше нищо.
Извади скъпия си телефон от джоба – 10:50 часа, 29 април, събота. Пролетта тъкмо беше стоплила живота на хората, но вече никой не ù обръщаше внимание. Животът беше по-важен. Информацията също. Трябваше да се добере до входната врата. Затича се към ъгъла и само след няколко крачки застина неподвижен. Чу сирените. Ушите му писнаха от постоянния писклив звук. Мислите му спряха, очите му се насълзиха.
Без паника! – помисли си той и се обърна към най-близкия прозорец. Асен вторачи очи в него, но мозъкът му отказа да го засече. Чу се телевизор, някакъв монотонен глас се обръщаше към зрителите.
- ...