Страшната жега принуди Ивелин да се скрие на сянка в подлеза. Според табелата на спирката автобусът, който той трябваше да хване, щеше да пристигне след 17 минути, така че имаше предостатъчно време за купуване на вода и нещо за хапване.

Той припряно развъртя капачката на бутилката и започна да лочи. За няма и минута погълна почти литър. Веднага му просветна. Избърса потното си чело с длан и погледна часовника си. Време беше да се върне на спирката. С бърза крачка се отправи към стълбището.

Погледът му се спря на млада жена, която се беше вкопчила с две ръце в парапета и мърмореше нещо, клатейки ядосано глава. До нея на стената бяха подпрени патерици. Левият и крак беше в гипс до средата на бедрото.

Ивелин я подмина и тръгна нагоре по стълбите. Миг по-късно осъзна, че жената в затруднено положение. Спря и погледна през рамо. Тя се беше извърнала настрани и се канеше с подскок да се добере до следващото стъпало. Справи се, но определено не с лекота. Болният й крак, както беше обездвижен в изпънато положение, беше огромна пречка за придвижването. Тя го беше повдигнала леко и извъртяла настрани, за да не се удря в ръбовете на стъпалата. В конкретния случай патериците не можеха да са от никаква полза. После щеше да й се наложи да помоли някого да ги занесе горе.

Тя преодоля още две стъпала. Задъхваше се и хапеше устни, ръцете й трепереха. Тъжна гледка, за която Ивелин нямаше как да затвори очи. Каза си: „Майната му на автобуса!“ и заслиза.

– Да ви помогна? – попита той, при което тя вдигна стреснато глава. Очите й бяха насълзени, помръкнали сякаш от болка.

– Какво?

– Виждам, че имате нужда от помощ.

– Ох! Не предполагах, че ще е толкова трудно. Асансьорът не работи. Слязох безпроблемно, но качването…

– Няма проблеми. Ще ви помогна.

– Добре! Много благодаря! Но как… Може би ако се хвана за вас…

Ивелин се загледа в пострадалия крайник. Отдолу имаше гипсова шина, която беше пристегната с широк, рехав бинт. Виждаха се синини по кожата под и над коляното. Ходилото беше бинтовано някак небрежно, колкото да не може да мърда петата, под която също имаше ивица гипс. Оголените пръсти бяха застинали като в болезнен спазъм.

– Ако се хванете за мен, пак ще трябва да подскачате. Няма да стане така. Но не се притеснявайте, на ръце ще ви занеса до горе.

Тя примигна и сведе виновно поглед.

– Съжалявам… не предполагах… Ама че тъпо се получи!

Ивелин махна с ръка. Подхвана я внимателно и я вдигна. Понесе я нагоре по стълбите. Не му беше никак трудно, понеже тя тежеше около петдесет килограма.

Тя се усмихна доволно, когато стъпи със здравия си крак на тротоара. После изведнъж лицето й доби смутено изражение.

– Извинете… – подхвана тя. – Бихте ли ми донесли патериците? Останаха долу. Аз без тях…

– Ама разбира се. Ей сегичка.  

– Само преди това да ме подпрете на някое дърво, моля, че на един крак трудно пазя равновесие.

– Да, да, веднага. – Той побърза да я подпре, сетне заслиза.

В съзнанието му беше настанала лека бъркотия. Пренасянето на тази  дама, се беше оказало много приятно занимание. Допирът до горещата кожа, заоблените форми, милото лице, нежната ръка, преметната около врата му, благодарността, която излъчваха очите…

Минута по-късно той й подаде патериците. Тя ги затъкна старателно под мишниците си, усмихна се чаровно и се отправи към стоянката на такситата. Здравият й крак беше красива гледка – строен, с добре оформени мускули.  

Ивелин се чувстваше тъпо. Загледа се в куцукащата красавица, която изглеждаше изцяло съсредоточена в придвижването си. Щеше му се тя да погледне през рамо. Тя не погледна. Просто се качи, доста несръчно, на задната седалка на едно такси.

Изтървал беше автобуса, естествено. Щеше да му се наложи да чака още четвърт час. Нямаше смисъл да кисне на спирката. Отново се скри в подлеза, който поне предлагаше сянка.

Прегърбена старица се катереше с мъка по стълбите, подпирайки се на двата си бастуна. Скоростта й беше охлювска – едно стъпало на минута приблизително. Тя също имаше нужда от помощ.

Ивелин се замисли. Даде си сметка, че изобщо не му се занимава с бабата. Тя беше стара и грозна. После изведнъж му стана криво. Почувства се виновен. „Когато ми е приятно, по някаква причина, помагам, а когато не ми е приятно, пасувам. Ама че егоизъм! Къде ми е човечността, по дяволите!“

Той се приближи и рече:

– Госпожо, желаете ли да ви помогна?

Старицата го изгледа подозрително. След кратко колебание отвърна:

– Благодаря, момче, но няма как. Пък и съм свикнала да се тътря така. Асансьорът често се разваля. По-добре подай сигнал в общината да го ремонтират.

– Ще ви занеса горе, няма проблеми. За мен това е нищо работа.

– Защо?

– Защото имате нужда. Аз…

– Ами… добре. Измъчих се, чедо, честно казано.   

Ивелин за няма и пет минути я качи горе. Пак беше изтървал автобуса. Старицата му благодари с думите:

– Здрав да си и много късмет в любовта!

Ивелин се усмихна, доволен беше, че е сторил добро дело. Но смяташе, че добрините за деня са предостатъчно, така че закрачи към спирката. Там беше решил да чака този път.

Пред него спря такси. От задната седалка му помаха жената със счупения крак. Тя се усмихваше, но някак притеснено; по бузите й беше избила червенина. Свали стъклото и каза:

– Ако искате да ви хвърля донякъде. Видях, че чакате на спирката, та затова реших… да ви върна услугата.

Ивелин закима. Благодари и се качи на предната седалка. Потеглиха.

Оказа се, че живеят в съседни квартали – апартаментите им всъщност бяха на не повече от километър един от друг.

Ивелин, както се беше развълнувал, трескаво разсъждаваше. Накрая подхвърли:

– Предлагам да не се отклоняваме. Няма смисъл. Аз пеша ще се прибера вкъщи.

Жената се съгласи.

Таксито спря пред стара, но добре поддържана сграда. Жената плати на шофьора и се зае с нелеката задача да се измъкне от задната седалка. Ивелин й помогна с каквото можа. Щом стъпиха на тротоара, той подхвърли:

– Сградата има асансьор, надявам се.

– Няма, но аз живея на първия етаж. – Тя се изкиска нервно. – Така че няма да се наложи пак да ме носите.

– Беше ми приятно да ви нося – отвърна, без да се замисля, той, обзет от нетипична за него напереност.

Тя примигна и отново се изчерви, по очарователно невинен начин. Присви замислено очи, сетне рече със сериозен глас:

– Ще влезете ли да поговорим?

– Да – отговори веднага той.

Тя държеше сама да преодолее трите стъпала до стълбищната площадка на етажа. Не й беше лесно, но се справи. Влязоха в малък, уютен апартамент и седнаха един до друг на канапето в хора.

– Кафе? – попита тя.

– Не, благодаря.

– Бира?

– Може.

– Тогава донесете две бири от хладилника.

– Добре.

Тя подхвана болния си крак и внимателно го подпря на една табуретка, като примижаваше по време на тази „процедура“. Ивелин я наблюдаваше съсредоточено.

Тя си пое дълбоко въздух и заговори:

– Реших да съм пределно искрена. Не обичам да увъртам. Ще ви кажа как се чувствам… Харесвам ви, това е. Не е срамно човек да си признае. Вие ми помогнахте в труден момент. Бяхте невероятно мил. Явно сте добър човек, защото помогнахте и на старицата. Струва ми се, че не съм ви безразлична, макар че в момента съм в ужасна физическа форма. Не ме прекъсвайте, искам да си кажа всичко! В момента се моля, да не сте… зает. Такава съм си, наивна глупачка. Не ме прекъсвайте, нека да се доизкажа! Имам приятел, с който съм решила да скъсам. Той… не е грижовен. Знаете ли какво стана? Бяхме на излет в планината. Тръгнахме да се катерим по едни скали. Аз имам страх от височини, но той ме принуди да продължим. Присмиваше ми се. И аз, както се бях напрегнала, се препънах и паднах. Така се нараних тежко. Сега той не ми обръща никакво внимание, гледа на мен като на развалена стока. Обидно е! Не искам повече да живея с такъв човек! От две седмици търся повод да го разкарам. Апартаментът не е мой, взела съм го под наем. Аз мога да работя от къщи, юрист съм. Но едва ли ще съм пълноценна… Не ме прекъсвайте, има и друго! Кракът ми е зле, ще ми правят операция. За момента само са ме закърпили. Така че дълго ще съм в гипс и негодна за почти нищо. Има опасност да стана инвалид, никак немалка. Разбирате колко са сериозни нещата, нали? Ето, всичко си казах и ми олекна. Ох, ама че…

Ивелин я придърпа инстинктивно към себе си и я целуна. Погали насълзените й бузи. Чувстваше я адски близка, най-вече заради проявената искреност. Сякаш я познаваше не от един час, а от десетилетия. Пое си дълбоко дъх и каза:

– Обичам те, искам да сме заедно.

А дори не знаеше името й.

Тя изхлипа, но очите й сияеха от радост. Прегърнаха се и си зашепнаха припряно нежни думи.