2 част
Телефонът звънна. Михаела едва отвори очи и протегна ръка към нощното шкафче.
- Ало? - каза едва, едва тя.
- Айде ставай! Трябва да дойдеш с мен в мола.
- Що?
- Така, по пътя ще ти разкажа. До 20 минути съм пред вас.
Михаела се надигна от леглото и дръпна завесите. Вече беше обяд, но слънцето се забелязваше съвсем леко. След като се вкара във вид, чу настоятелния клаксон на приятелката си и излезе.
- Стига де! Ето ме, идвам! - извика Михаела и се качи в черия джип. - Какво става?
- Какво ли не! Вчера, след като ти си тръгна, се скарах брутално с Мая, вкарахме си няколко шамара и едно момче се бутна в тълпата, и я отведе навън.
- И?
- Нямаш си и на идея кой, беше той! - усмихна се лукаво Габриела.
- Айде, казвай де...
- Румен, моят бивш, и неин настоящ.
- Стига бе! Как може, с тая лигла?!
- Днес ще й дам урок, скъпа. - Габриела намигна, докато паркираше колата.
Влязоха в мола.
- Да седнем тук.
- Добре де, стига си ме дърпала. - каза Михаела, докато се настаниха в едно от кафетата. - Е, защо сме тук?
- Всеки момент Румен ще дойде. Нали знаеш, че той винаги ще си пада по мен.
- Естествено, иначе трябва да е няк'ъв луд. - захили се Михаела.
Беше права, Габриела беше мокър сън за много момчета и мъже. Блондинка, с изкусителен поглед и секси усмивка. Плюс това си беше чиста кучка, което обезателно привличаше мъжкия пол.
Точно в този момент пристигна Румен. Нормално изглеждащ мъж, с чаровна усмивка и нищо повече. Беше доста наивен и глуповат, но търсен от всички заради дебелия портфейл.
- Здравейте, момичета. - каза ведро той.
- Здрасти, Румба, сядай.
- Как сте?
- Добре. - каза с престорена усмивка Михаела, тъй като донякъде винаги й е било кофти за него.
- Аз , не съм добре, Румене! - обади се Габриела.
- Що, какво ти има? - искрено попита той.
- Как какво?! До вчера казваше колко ме обичаш, и че винаги ще е така, а снощи те гледам с оная Мая.
- Ами, Габи, ти нали ме отряза, каза да си намеря друга!
- И ти ми повярва?! Бях наранена, мислех, че няма да се откажеш от мен! - преструваше се русата фурия.
- Явно, не съм те разбрал... Виновен съм.
Михаела не можеше да гледа повече тоя цирк и помоли:
- Румба, стига, би ли ми поръчал един фреш от портокал?
- Разбира се. - каза той и бързо стана.
- К'во прайш, бе Габ? - попита ошашавена Михаела.
- Стига, де! Сега ще видиш! - тя взе телефона си и прати анонимен смс: "Гаджето ти кръшка, ела в мола! Бързо! ".
- След малко ще ти донесат фреша. - каза Румен и седна до Габриела.
- Ти, оная нали не я обичаш? - попита без увъртания тя.
- Честно ли?
- Е, не, излъжи ме! Честно, разбира се.
- Не, не я обичам.
- А защо си с нея? - намеси си Михаела.
- Не знам, може би така се опитвам да забравя приятелката ти. - каза той и се усмихна.
След няколко минути Габриела забеляза Мая и бързо, без предупреждения, целуна Румен.
- Алоо! Руменее! Какво става тука, бе? - извика тя, все едно беше някоя ламя и бълваше огън.
- А, Майче... - каза той с пламнали бузи.
- О, Мая, ела бе мило, да пийнеш нещо, да охладиш страстите. - ухили се Габриела.
- За много умна ли се имаш, ку*во?
- Шшш, мери си думите, не искаш да ме ядосаш!
- О, напротив искам!
- Стига се превзема, де. - каза спокойно Габриела, наклони се леко, целуна Румен, и придружена от Михаела излезе, оставяйки и Мая, и Румен - със зейнали усти.
- Що пак прайш филми?
- Стига де, Мише, нищо особенно. - каза Габриела, след като влязоха в колата.
- Мисля, че беше излишно.
- Не си мъчи хубавата главица. Сега ми разкажи, ти снощи к'во напрай, сама ли се прибра.
- Всъщност, не. Помниш ли момчето от асансьора?
- Мхм, симпатягата.
- Е, той ме закара до вкъщи.
- Ми, ти нали каза, че не те кефи.
- Да, не ме кефи, закара ме, щото бях доста пияна.
- А, значи е нямало джиджи-биджи?
- Тц. - каза тихо Михаела. - Ще ме хвърлиш ли до Пламен, трябва да си взема колата?
- Разбира се. - усмихна се Габриела.
Въпреки, че беше луда и донякъде гадна, тя беше много добра приятелка.
След като спря колата пред кооперацията й каза:
- Айде, звънни после, целувки!
- И от мен. - отвърна Мика и затвори внимателно вратата на джипа.
След това, тръгна да търси собствената си кола.
- Мамка му, помня, че беше тук! - вайкаше се тя.
- Най-вероятно паякът я е вдигнал.
- Сигурно. - каза тя и се обърна. - О, пак ли ти? Да не би да ме следиш? - каза леко ядосана Михаела.
- Ами, така като ме гледаш, как мислиш? - каза той и погледна към кам торбата, която държеше. - Просто хвърлям боклука, живия отсреща.
- О! - беше единственото, което успя да каже тя.
- Да ти повикам ли такси?
- Защо?
- Ами нали трябва да идеш да си вземеш колата.
- А, да. Вярно, за момент изключих.
- Знаеш ли, направо аз ще те закарам, щото и без т'ва трябва да излизам. Ела с мен до горе, ще се преоблека набързо и отиваме, става ли?
- Става. - каза простичко тя и го последва. Рядко изпадаше в подобни ситуации, да не знае какво да каже.
- Нашият асансьор е повреден, жалко. - каза той, докато се изкачваха по стълбите и се захили.
- Я, стига. - каза леко притеснена тя. По дяволите, тя почти никога не се притесняваше, защо сега?
Той отвори вратата на апартамента и я покани вътре.
- Хайде, влизай, настани се удобно, аз ей сега идвам.
- Окей.
Личеше си, че апартамента е на млад мъж, беше леко разхвърляно, но модерно обзаведено. На масичката пред телевизора, имаше телефон, който почна да звъни.
- Ъм... - тя си помисли, че дори не знае името му - Ейй, телефонът ти звъни!
- Идвам. - извика той и бързо дойде от съседната стая, гол до кръста, с тениска в ръка. - Ало, здрасти, да идвам след малко Лили. - каза той, затвори телефона и отиде да се облече напълно.
Михаела седеше на дивана и се оглеждаше наоколо.
- Готов съм, да тръгваме.
- Хайде, дори аз се оправям по-бързо от теб. - пошегува се тя.
- Ще я видим тая работа.
Качиха се в колата му, и той потегли.
- Ти да не си се полял с парфюма? - попита го тя.
- Що, прекалил ли съм?
- Малко, иначе е хубав.
- Знам си аз. - каза той и се усмихна.
- Трябва да ти задам един много важен въпрос.
- Питай. - подкани я той.
- Как се казваш?
Той искрено се засмя.
- Обещай, да го запомниш!
- Обещавам.
- Теодор, викай ми Тео.
- Дадено. - каза тя и се зачуди, защо той не попита за нейното име.
Тогава той спря колата.
- Благодаря, за превоза. - усмихна се тя.
- Моля. - каза той, наклони глава и посочи бузата си.
- Добре, де. - тя се наклони, но той бързо обърна лицето си и докосна устните й със своите. Тя бързо се отдръпна. - Ей!
- Какво толкова, сякаш преди не си ме целувала? - добронамерено се заяде той.
- Престани, де. - каза тя и отвори вратата на колата.
- Добре, не се сърди, Мише. - усмихна се Тео.
Тя отвърна на усмивката му и си тръгна.
Докато даваше личната си карта на полицая и търсеше пари за глобата, се замисли, че той явно знаеше името й.
"Теодор, викай ми Тео" - това беше нещото, което няколко часа се въртеше главата й.
Но вечерта, то изхвръкна, тъй като излезе с приятели да поденси в една от чалга дискотеките.
Следва...
© Елена Петкова Всички права запазени