Полунощ. Тишина. Той седеше замислен на терасата взирайки своя замислен поглед в мрака, в забързаните коли, чиито шум бумтеше в ушите му всяка нощ.
Всяка нощ. Той виждаше един силует, закръглен и все така приканващ за прегръдка. Но, приближеше ли се към него ставаше все по далечен и далечен някъде в нощния мрак.
Напрягаше се да я познае, онази за която цял живот е бленувал. Онази , красивата правеща го щастлив.
Дали беше тя, или грешеше?! Или просто беше една проекция на болното му депресивно съзнание.
Все я виждаше. Всяка нощ. Там на терасата. Весела както винаги с тази закачлива усмивка и смях звънлив като детска песен.
Джордж искаше толкова силно да я докосне... Приближаваше се, а тя все изчезваше някъде гледайки го така от високо.
Недостижима цел. Имаше я. Изгуби я , толкова безвъзвратно, че дори не усети в онази септемврийска нощ. Чуваше се монотонния шум на колите и разговорите на преминаващи минувачи и нейният плач, когато и каза, че има друга.
От тогава Джордж не я беше виждал. ...