Чакам приспивателните да подействат, за да мога да заспя. Поне се надявам, че ще мога да заспя, защото снощното будуване ми се отрази страшно зле – така се изнервих, че ми идеше да си оскубя косите. Преди, когато ме мъчеше безсъние, просто отивах на балкона да изпуша една цигара или гаврътвах набързо чаша бира и всичко се оправяше, но сега нещата са коренно различни. Сега не съм си у дома, нито пък мога да ставам от леглото, а и бира на такива места не се пие. Адски ми се пуши, може би затова не мога да заспя. Освен това ме боли много, въпреки всичките обезболяващи, с които съм натъпкана. Никога не съм обичала да спя по гръб, но сега се налага да лежа по гръб през цялото време. Денем и нощем, ужасяващо е. А бях свикнала да водя активен живот – купони, екскурзии, фитнес, знаете как е, когато си на двайсет и три години, и тенис играех два пъти седмично… а сега. Сега лежа. Поне да не болеше. Но боли. Вече не ми дават от онези хубавите хапчета, които ми даваха през първите пет дена след… Не трябва да мисля за онова, което се случи. Трябва да съм позитивна. Така… май вече се унасям. Все пак можеха да ми дадат от онези хапчета. Тъпаци! Не е възможно да се превърна в наркоманка за седмица–две. А и за какво ми беше да плащам за самостоятелна стая? Сега можех да имам компания, някой, с когото да споделя… Какво ще споделиш, глупачке, та нали не можеш да говориш в момента! Никой не ми разбира фъфленето, и как би могло да е иначе, когато изобщо не мога да си затварям устата, само с голямо усилие помръдвам устни и това е. Мамка му! Сигурно приличам на дебил с тази непрестанно отворена уста. Как можа точно на мен да се случи такова нещо! Искам да умра!

  Чувствам как се унасям и клепачите ми натежават. Вече не ме боли толкова. Заслужавам да заспя, заслужавам почивка, заслужавам да забравя за известно време… Не мисли, отпусни се, можеше и по-зле да е. Можеше да не си жива.

  Бившето ми гадже се е надвесило над мен. Росен, дето го зарязах, защото го видях да се натиска с една моя колежка. Лицето му е изкривено в грозна, подигравателна усмивка. Показалецът му се поклаща ритмично като махало на часовник, а усмивката му продължава да е все такава, гадна. Надвесва се още повече и вече виждам порите на лицето му. Започва да говори, бавно, изразително, сякаш държи всяка думичка да се забие в съзнанието ми. А аз не мога да помръдна,  не мога да му обърна гръб, не мога да му зашлевя плесница. Принудена съм да го слушам как ме обижда, как се гаври с мен. Говори неспирно неща от рода на: “Виж се сега на какво приличаш. Преди беше страхотно гадже и всички се заглеждаха по теб, а сега си просто жалко парче безжизнено месо. Никаквица жалка. Кръшкал съм ти и с други, да знаеш, защото си студена като лед отвътре, защото си просто една позьорка, която само знае да се фръцка. Никой няма да те погледне вече, за нищо не ставаш. И какво ме зяпаш малоумно. Ха–ха, колко си смешна, приличаш на изкуфяла бабичка. Знаеш ли, радвам се,че оживя размина, защото иначе нямаше да се мъчиш. ”

  Събуждам се от кошмара с напиращ в гърлото вик, който впоследствие  излиза навън под формата животинско ръмжене. Цялата треперя. След десетина минути си давам сметка, че може би ще по–добре изобщо да не заспивам. Защото подобен кошмар може направо да ти смаже психиката. Но съм толкова скапана, че след половин час пак се унасям. Този пък кошмарите милостиво ме отбягват.

  Стреснато отварям очи. Усещам, че нещо не е наред. Не съм направила беля в памперсите, което ме успокоява до известна степен, но съм толкова объркана, че очевидното ми убягва. А очевидното, както осъзнавам чак след около минута е,че стаята тъне в мрак. Лампата, която преди грееше с мека жълтеникава светлина, сега е изгаснала. През прозореца виждам звезди, чието сияние обаче не може да се пребори с подтискащия мрак.

  Да, тъмнината ме плаши и подтиска, което може би е нормално с оглед на състоянието ми, но не тя е основният проблем. Основният проблем е, че в нея се мержелее сянка, сякаш нещо отсреща се движи. Чудя се дали не съм изперкала дотолкова, че да халюцинирам, но не – „гъстотата” на мрака се изменя, наистина. Освен това усещам чуждо присъствие. Не мога да кажа с кое точно от сетивата си, но го усещам. Съзнанието ми започва да изгражда страховити образи на чудовища, грозни, жестоки чудовища, родени в дълбините на ада. Минава време, нищо на се случва, но сенките са още там, а сърцето ми бумти, бумти, още малко и ще се пръсне. Казвам си, че съм на сигурно място, че нищо по–лошо не може да ми се случи, но въпреки това съм парализирана от ужас, защото нито мога да помръдна, нито да извикам. Безпомощна съм. Инстинктивно плъзвам дясната си ръка настрани, търсейки копчето на алармата. Достигам го и го натискам, но не се чува познатото жужене, което означава… Викът ми прилича на тихо гърлено гъргорене… или по–скоро на шум на развалено тоалетно казанче.

  Усещам леко докосване, там някъде високо горе, където е лявото ми стъпало, а очите ми, вече посвикнали с тъмнината, се опитват да проникнат още по–дълбоко в нея, но успяват да различат само белеенето на гипса, покриващ бедрото и коляното ми.  А  по–нагоре, над ръба на превръзката, където знаех, се намира босото ми, клюмнало навътре стъпало, не се вижда нищо друго, освен танцуващи сенки. Още едно докосване, и още едно. Нечии ръце опипват изтръпналите ми пръсти, нежно и внимателно, сякаш ги изучават, после се плъзгат надолу по свода на стъпалото ми е се задържат върху чувствителната кожа там. Не знам какво се случва, защо се случва и какво ще последва, но ме е страх, защото не мога да реагирам по никакъв начин. Гъдел ме е, направо не издържам, затова се напрягам и някак успявам да помръдна стъпалото си в безуспешен опит да пропъдя натрапника. Постигам само остро жегване в разбитото коляно и от зяпналата ми уста излиза протяжен стон. А ми се ще да крещя с все сила. Ръцете като че ли разбират, че изпитвам болка и се отдръпват за момент, после петата ми се озовава в шепа и нещо меко докосва палеца на крака ми. Още докосвания, десетки докосвания, и след това топъл човешки дъх. Боже, някой целува стъпалото ми! Но това значи ли, че въпросният някой е просто невинен мръсник и няма лоши намерения. Каквото и да е намислил, може да го изпълни, защото в момента съм безпомощна като новородено коте. Ах, ако не беше този ужасяващ мрак!

  Това е мъж, несъмнено. И безспорно мотивите му са сексуални, но защо се е насочил към жена в състояние като моето? Той би могъл да ме... и няма кой да му попречи. Правя нов опит да викам, но се чува само мъчителен вопъл, след това извършвам потресаващо глупава постъпка – надигам се на лакът, вследствие на което тялото ми се килва леко настрани и чувам как металните фиксатори, поддържащи раздробеното ми дясно бедро, изскърцват като несмазани панти. Взривът болка е толкова мощен, че не мога да дишам. После мракът става черен като катран и за момент имам чувството, че пропадам, а ръцете изведнъж се преместват върху лицето ми и започват да го галят бавно, нежно, успокоително, сякаш казват:

  – Спокойно, не се страхувай, всичко ще се оправи, всичко ще се оправи, всичко ще се…