Срещаха се от два месеца. Всеки ден до късно следобед. В малко кафене на брега на реката. Кафенето беше приветливо. Тясно наистина, ала оживено: половин дузина маси, наредени в неправилен правоъгълник, младежи и девойки от близкия университет и не на последно място вдигаща невъобразим шум уредба. Музиката беше това, което ги привличаше на това място- стари рок-изпълнения, пропити с носталгия и тъга. Барманът пускаше нашумялото парче на Металика "Nothing else matters" и Горан тананикаше, често сам барабанеше в такт с музиката. Беше се превърнала в "тяхната" песен, нещо като символ на любовта им. Не минаваше ден, без да са я чули поне два пъти, а понякога и повече, песента разточително се лееше с пълна сила в тясното помещение. Двайсетгодишната Венета смътно си спомняше далечната 1999 година, откогато бе това изпълнение на бандата със симфоничен оркестър, но също го харесваше. Имаше замечтани очи със светлотюркоазен цвят, в които човек не можеше да се взира продължително; изящни устни, които предизвикваха да бъдат целувани и стройни крака като у сърна, готова всеки миг да се хвърли в подскок. Кълнеше се, че го обича до полуда, проверяваше го често в ателието, където Горан работеше до късно през нощта. Звънеше на телефона му с часове, ревнуваше го от многобройните приятели, с които споделяше успехите и неудачите на човек, свързан с изкуството. Ходеше на творческите му изяви, където неизменно звучеше и любимата песен на Металика. Припевът сякаш беше написан за него:
Never opened myself this way
Life is ours we live it our way
All these words i don' t just say
and nothing else matters...**
И така до часа, в който научи за болестта му и сложната операция, която му предстоеше в близките седмици. Запита с чужд и променен глас:
- Как операция, каква клапа на сърцето?! Ти си толкова млад! Това е за немощни дядовци и склерозирали бабушкери!
Горан отвърна с мълчание, отдавна бе забелязал, че се задъхва, когато изкачва стълби и височини. Обясняваше си го с нередовния начин на живот, пренебрежително го подминаваше и не отиваше на лекар. Когато успя да намери време да го посети, бе вече късно, операцията стана неизбежна.
Постъпи в клиниката, Венета дълго плака, сякаш се сбогуваха завинаги. Обещаха си да говорят всеки ден и тя да пуска любимото им парче по телефона. В началото отговаряше на всяко негово звънене, но след операцията, когато той обясни състоянието си и продължителния период на лечение, все по-рядко вдигаше телефона. Обясняваше го, когато говореха, с многото ангажименти към фирмата, където работеше. Доскорошните приятели също не дойдоха да го видят в клиниката... сякаш бе забравен от целия свят. Горан се чувстваше самотен, като че ли с клапата на сърцето някой постави и преграда пред обикновените човешки радости. Скоро му предстоеше да излезе, вече бе по-добре, наближаваше рождения му ден и мечтаеше да устрои за Венета и приятелите си пищно тържество...
----------------------------------------------------------------------------------------------------------
* И нищо друго няма значение
** Никога не съм се разкривал така...
Животът е наш, живеем по нашия си начин.
Всички тези думи, които не просто казах
и нищо друго няма значение.
© Янко Всички права запазени