Не обичаше да се мести от квартира на квартира. Беше го правила толкова много пъти, че вече не ги броеше. Стоя през нощта да опакова всяка вещ, приведена над поредния кашон. Плашеха я тези шумолящи опаковки, зад чиято бъбривост се сгушваха чувствата ѝ. Във всяка стая, превърнала се временно в неин дом, оставяше по една надежда – издъхнала, но непогребана. Винаги откриваше колко излишни неща е натрупала. А не умееше да изхвърля лесно, както правеха другите.
Гардеробът, запълнен само с дрехи втора употреба, също я затрудни. Всичко беше не по нейната мярка, не в цветовете, които най-много ѝ приличаха. Сякаш някой насила я вкарваше само в такива магазини. И същият този някой правеше изборите вместо нея. Усещаше, че е така и с живота ѝ. Знаеше, че е допуснала и в него чужди замени. Но нямаше пред кого за протестира. Сама беше тръгнала да сее надежди в пусто буренясало място. И да чака с цялата си наивност плод, като глупава първескиня.
Шофьорът на товарното такси – млад усмихнат мъж – ѝ пом ...