НОВИЯТ

Изсипа се в кабинета ми като скъсан чувал със сол – бяла риза, бял панталон, бяло лице, бяла лятна шапка. Дебел, потен, заоблен, кръгъл и завършен човек. Всичко в него бе оформено така, че като го погледнеш на едно място, само след миг погледът ти се хлъзва и пак стига на същото място: човек-окръжност.

- Добър ден! – усмихна се той. – Аз съм новият. Искам да се представя.

А, значи това бил той. Новият.

- Добър ден – отговорих, станах и подадох ръка. – Аз съм старият.

- Чувал съм за вас! – зарадва се окръжността пред мен. Пое ръката ми в своята, усетих нещо потно, мазно и меко, отвратително, понечих да се отдръпна, не успях, започнах да се задъхвам. Ръката ми се тресеше от рамото надолу, а онзи продължаваше да каканиже: - Толкова много съм чувал за вас! Истинско чудо е, че ще работим заедно, при това в един кабинет, не, дори може би на едно бюро! О, боже! Чакал съм този момент отдавна, вероятно три, не – цели пет месеца от моя живот са преминали в очакване, но не съжалявам, защото си е струвало...

Тоя плужек ми приличаше на Игнациус, един герой на Джон Кенеди Тул, но шапката му бе различна. Тази шапка сега се вреше в лицето ми и потта, която буйно се стичаше в устата му, изхвърчаше оттам и всяка дума бе стрелба с воден пистолет.

- Защо ще трябва да работим на едно бюро? – попитах тревожно, защото в кабинета ми наистина нямаше място за още едно бюро; този кабинет беше нещо като асансьор, преустроен едновременно на канцелария, килер и обособено място за тоалетна, където всъщност стоеше гардероб с пожълтял архив от основаването на ведомството, някъде преди Големия взрив.

- Обстоятелствата го налагат! – избълва течността си той, в този миг дръпнах по-сило и измъкнах ръката си, за да се избърша някак. – Вероятно ще делим и един стол.

Това беше прекалено.

Извиних му се и отидох до тоалетната. Плюнките върху лицето ми вече ставаха слуз, трябва да отлепя всичко това и да си измия. В коридора срещам шефа – той доволен, горд и щастлив.

- Ще имаш помощник вече, вероятно си разбрал. По-леко ще ти бъде, вече сте колектив. Няма да скучаеш, той е интересна личност, даровит. И да почерпиш!

Когато се върнах, човекът-окръжност се бе разположил на моя стол, облакътил се на бюрото ми, пуснал вентилатора и на всичкото отгоре се ровеше в чекмеджетата.

- Какво търсите? – попитах го.

- Нещо интересно. Но не съзирам нищо. Без да открия важни обстоятелства, не ще знам нищо за вас.

- А защо трябва да знаете нещо за мен? В процеса на работата...

- В какъв процес? Но моля ви, аз не съм дошъл на работа тук. Дойдох по работа.

- Чакайте, вероятно е станала грешка. Срещнах шефа, той ми каза, че ми е назначен помощник и затова реших...

- Така, де! И аз това казвам. – Помощникът ме изгледа учудено, после отново се усмихна. Доближи лицето си до моето и аз, без да искам, вдигнах ръка да се предпазя. – Ще ви помагам да спазвате работното време, да организирате работата в офиса, да подреждате документите, да хронологизирате преписките и да консумирате ползи от присъствието си.

- И как точно ще ми помагате?

- Логистично, как иначе. Отначало ще ви е трудно, после ще свикнете. Аз сега отивам на обяд, когато се върна, ще продължим инструктажа или планьорката, ако предпочитате така.

Изнесе дебелото си седалище, което се канеше да възседне стола ми, а аз хукнах при шефа. Не съм такъв човек, но попитах директно:

- С какво съм заслужил това? Контрольор ли ми пращате? Защо ми е тая бяла пихтия, това не е човек, а свлачище!

- Не говорете така – каза той бавно, благосклонно и ме погледна така, сякаш току-що излизах от лудницата и ми трябваше период за адаптация. – Той е отговорен и подреден човек. Ще свикнете. Отдавна имахте нужда от помощник, нали все за това говорехте – така и така, искам заместник, после – трябва ми секретар, накрая вече дори два щата желаехте, нещо като отдел да ви изградя. Ето, мечтите ви се сбъдват.

Отчаях се.

- Моля, шефе, много ви моля, махнете го този от стаята ми. Не искам повече персонал, не искам помощник, не искам щатове, оставете ме сам, за всички ще работя, само не това... Моля.

Шефът ме погледна състрадателно, повдигна сведената ми брада и каза:

- Ето че започвате да говорите като отговорен служител. Ето че намирате сили да се справите с трудностите и сам! Виждате, че аз мисля за вас, въпреки проблемите и финансовите затруднения се съобразявам с вашите изисквания.

- Моля, шефе, моля ви се! – изстенах.

- Е, добре, щом настоявате, ще откликна и на тази прищявка. Ще кажа на вашия помощник, че мястото на този етап ще стои вакантно, само временно вероятно. Но ако отново започнете да се оплаквате – начаса ще ви го изпратя! Да знаете!

Отдъхнах, поклоних се и хукнах да си върша работата. Тя беше за трима, но и сам мога – важното е да мога да дишам и да не ме плюят. Не е малко.