Едно от хубавите неща в този живот, на които повечето от нас така и не успяват да се насладят, е новото начало. Има нещо примамливо в това да загърбиш всичко, да забравиш всичко и да си тръгнеш, точно когато нещата станат непоносими. Някъде там има хора, които ще се радват на присъствието ти. Някъде там чака някой, който ще отвърне на нескопосаните ти опити да привлечеш вниманието му. Ще можеш да повториш всички глупости, които някога са излезли от устата ти, че дори да добавиш и нови. Там може би има надежда. Тук всичко отдавна приключи.

Това си мислех, докато сърдитата жена на касата ми подаваше самолетния билет. Щях да се възползвам от опцията „Ново начало” – пълен пакет. Бях опаковал най-важното, другото щеше да пристигне след мен, ако изобщо пристигнеше. Исках да се отърва от настоящия си живот и колкото по-малко неща ми напомняха за него, толкова по-добре. Часът на излитане, посочен на билета, печално се разминаваше с плановете ми – исках да изчезна възможно най-скоро, а хартийката в ръката ми упорито твърдеше, че това може да стане най-рано в осем и половина... Не оставях близки или роднини, така че сълзливите сбогувания не бяха част от програмата. Единственото нещо, което ме задържаше тук, беше тя, но пък на нея едва ли ù пукаше за този факт, поради което реших да не я безпокоя. Отдавна бяхме охладнели един към друг. Отдавна си бяхме обърнали гръб, макар никой от нас да не бе намерил сили да го изрече на глас. Майка ми щеше да каже, че е грубо да зарежеш момиче по такъв просташки начин. В девет от десет случая бих я послушал, но този път беше различно. Цял живот се опитвах да играя по правилата. Правех, каквото трябва. Говорех, каквото трябва. По дяволите, дори мислех, каквото трябва. Правилата обаче, както всеки рано или късно разбира, са абсолютно неприложими. Честността и добротата имат стойност само на страниците на някоя детска книжка. Всичко изглежда страхотно, докато някой не ти вземе книжката и не си избърше задника с нея. Майка ми нямаше да се зарадва да ме чуе да казвам това. С положителност мога да твърдя, че се опитах да поправя нещата и с още по-голяма положителност ще кажа, че всичко завърши отрицателно. Любовта за мен беше приказна фея, която живееше в апартамента ми, защото не беше в състояние да си позволи свой собствен и не ми даваше да я докосна, с оправданието, че иска да си подреди мислите. Подрежда ги вече втора година. На всичкото отгоре следването на правилата ми донесе и най-лошите приятели, за които бих могъл да мечтая. Щом разбраха, че нещо не ми е в ред, започнаха да се изнизват през вратата един по един, като всеки награби по нещо за спомен – чаши, вилици, сувенири. Увещанията „винаги, каквото ти потрябва, човече...” се превърнаха в „с удоволствие, но сега съм малко зает...” докато накрая се сляха напълно с монотонността на сигнала 'свободно'. Ако трябва да съм честен, изобщо не ги харесвах още от самото начало, но „би било грубо да постъпиш така просташки с момчетата”.

След тричасово висене на летището, най-накрая мога да се кача на самолета. Тълпа народ се стича към металните детектори. Винаги съм мразел тълпата. Все си мечтаех да съм част от това щастливо, нехаещо човешко стадо и все не успявах. Непонятно ми е защо някои хора упорито прокламират антиконформизма като път към спасението. Защо някой доброволно би се отказал от това да е част от групата? Защо да мислим за себе си, като някой друг може да го прави вместо нас? Защо да се изтезаваме с всички колебания и болки, които ни чакат от момента, в който в главите ни започне да бръмчи нещо? С удоволствие бих се слял с тълпата, но те така и не ме приеха. Когато човек мисли, нещо ужасяващо се случва с него – започва да чувства. Когато двата процеса се случат едновременно, следва трети - надига се някъде от дълбините на стомаха и стига до гърдите, откъдето започва да блъска неистово в опити да излезе. Когато излезе, всичко си е същото – безнадеждно и най-вече неприятно. Тук идва ред на опцията „Ново начало”. Онази книжка за добротата и честността, която по-рано беше скъсана и използвана за тоалетна хартия, ни уверява, че нищо не е необратимо и че човек винаги може да се отърси от всичко, което го мъчи и да започне наново. Не знам дали имам причина да  вярвам на тази книжка, но силно се надявам поне част от това да е истина. В противен случай новото начало ще значи просто, че съм завъртял поредния пълен кръг, по който се влача от раждането си. Двайсет обиколки, остават още четирийсет-петдесет.

Самолетът е във въздуха. Миналото остава някъде долу. Бъдещето на практика също е долу, но това е хубавото долу, където интернетът е по-бърз, а бирата – по-студена. Не че пия бира, но това ми изглежда подходящ момент да започна. Чувам странен шум. Самолетът започва да се тресе. Жените и децата пищят, мъжете гледат ужасено. Стюардесата ни уверява, че всичко е наред, че това е просто лека турболенция и че всичко ще се... Изведнъж нещо вдигна стюардесата във въздуха и я запраща в другия край на самолета. Явно не всичко е наред. Замислям се. Смъртта винаги ми е изглеждала логичният избор, но така и не бях успял да събера куража да го направя. Сега всичко се беше наредило. Може би това беше прословутата опция „Ново начало”. Тъпата книжка, както винаги представяше нещата по заобиколен начин. Е, ще се умира. Оглеждам останалите пътници. Всички треперят от страх. Искат да останат още малко. Не са избрали опцията, някой им я беше пробутал; някой от онези досадници, които ти звънят по телефона и те карат да си купуваш боклуците, които предлагат. „Здравейте, бихте ли желали да си заминете в самолетна катастрофа? Предлагаме промоции за цялото семейство.”

Отпускам се на мястото си, затварям очи и чакам. Още малко и ще пия бира с нови хора на ново място. Нямам търпение да се запознаем. Ще си пийваме, ще се смеем на идиотите, които са повярвали на детската книжка и ще благодарим за късмета си. Най-накрая ще съм част от нещо. Хайде, бързо, преди някой да ми вземе мястото.