НОВОГОДИШНА НОЩ

          Сякаш по поръчка, за Нова година заваля пухкав сняг и бързо натрупа. Селото потъна в приказна белота. Стоян сложи на кравата сено в яслата и впрегна кобилата в шейната. Снегът изскърца под плазо­вете и шейната с лекота се плъзна напред, оставяйки дълбоки следи. Къщите дремеха под новата си пухкава завивка. Улиците бяха пусти. Гласът му с мъка се провря между снежинките:

       -  Хайде, Надо! Заспа ли? Ще те затрупа, както мудно се клатиш - и я подкани с камшика да върви по-бързо.

             Стоян обичаше животните и затова си мислеше: „Вярно, че поемам миризмата им, вмирисвам се  на тор, но като отида в гората, отмирисват се дрехите, отмирисва ми се душата. Нада ми е другар в самотата, докато работя.  Кравата ни храни с млекце. Нали, когато комшията Павли се натрови, с прясно мляко го спасихме. А миналата го­дина, като останахме в селото без мляко заради лошото време, моята крава храни децата в махалата. И пари изкарвам с животните, но работата не е в парите - обичам ги, обичам дори миризмата им. Всички вкъщи негодуват - миришел съм, ама като им давам пари, парите не им миришат, с радост ги вземат.”

            - Дий, Надо! Пo-бързо, че Новата година ще ни завари с празна шейна!

          „От тате знам, традицията е да се посреща празника с пълна кола с дърва, та да бъде годината плодородна, все на пълно да вър­ви. Той я спазваше, ще я спазвам и аз. Сутринта, като казах на Кина Златишката, че ще вървя за дрян, тя ме изгледа учудено и рече:

           - Още ли спазвате тези отживелици? И без дрян баницата е сладка, като я има!

           „Отживелица било! Може да са отживелици, ама аз не мога да си представя новогодишна баница без дрян. На нашата трапеза това никога не е било. Как ще разбера, че ям такава, ако няма късмети в нея? Обичам да ме сурвакат с дряновица - такъв е обичаят!”

          Така си мислеше, докато кобилата теглеше шейната през голото бяло поле. В далечината синееше тънката ивица гора, към която бързаха. Подухваше слаб, но пронизващ вятър. Стоян изтърси натежалия по калпака, раменете и коленете му сняг, загърна се с яката на шубата и подвикна:

          - Хайде, Надо! Ще замръкнем тук.

          Навлязоха в гората на завет. Друг стана въздухът - диша­ше се по-леко. Над короните на дърветата стърчеше геоложката сонда. Години наред търсеха нефт в този район, но все не намираха. Този път правеха много дълбок сондаж. Забумтяха машините, подгониха горската тишина. Сондьорите прокараха пътеки, водопроводи, шум и оживление нахлуха в този дивен горски кът. Свикнал със самотата и тишината, Стоян недружелюбно посрещна геолозите. Но дните минаваха. Случваше се да им поиска, да му поискат по цигара, взеха да се хранят заедно. Понякога им искаше чук, пирони, помпеше гумите на каруцата си с техния компре­сор. Когато работата в сечището свърши, той дори съжаляваше, че трябва да се мести. Но пътят му към другото пак минаваше край сондата. Спираше при тях да поговорят, да изпушат по цигара.

          Няколко от работниците го забелязаха и вдигнаха ръка за поздрав.

           - Няма ли почивка за вас? Нали е празник! – подвикна им Стоян.

          - Питаш нас пък и ти заминаваш - отвърна някой.

          - Отивам за дрян.

          - Добре си ти, ще ядеш новогодишна баница с късмети, а нас работа ни чака.

          Дожаля му за тях, че щяха да посрещнат тук Новата година, но той знаеше, че така трябва и шибна кобилата. Сгуши се в пухкавата яка на шубата и си помисли: "Добре, че тези хора са тук. В това време, като знам, че наблизо има хора, пò ми е спокойно."

В гората вятърът беше по-тих, но от време на време грабваше шепа сняг, хвърляше я в лицето му и съскаше с тих смях в ушите му. Чист, бял килим тежеше върху земята, гладък и еднооб­разен. Само тук-там се виждаха следи от лапичките на катеричка или от нежните крачета на птица. Лети шейната сред дърветата по тесния коларски път и плазовете тихо съскат.

          - Стой, Надо-о! - събуди тишината гласът му.

          Ехото лениво повтори няколко пъти. Спряха до камарата с нарязаните дърва. Стоян съблече шубата и започна да товари. Докато работеше, мислеше: „Тази година ще отпразнуваме весело. Ще се съберем цялото семейство - дъщерите, зетьовете, внучките - всички. Какво по-хубаво от това? Вечерта ще отидем в салона, душата ми жадува да тропна едно нашенско хорце."

          Като напълни шейната, пристегна дървата с въжето. Взе брадвичката и се запъти към дола, дето имаше дрян. Трудно се вър­веше в снега - хлъзгаше се. Един кълвач долетя на близкото дърво, забеляза дърваря и изпълзя нагоре по ствола. Ударите на твърдия му клюн отекнаха в тишината, но брадвата го подплаши и той се стрелна между дърветата.

          Стоян сложи дряновите пръчки върху дървата, седна в шейната и подкара кобилата. Шейната със съскане се отлепи напред.

          На сондата работеха напрегнато и никой не отвърна на поздрава му. „Тука има нещо нередно - помисли Стоян. - Я да сляза, да видя какво се е случило." Като приближи, му казаха:

          - Закъсахме, бай Стояне. Идвай на помощ. Заради празника останахме малко хора, а за беда попаднахме на подземна яма. Трябва да я запълним с бетон, за да не спре сондажът. Не се знае колко е голяма. Няколко часа пълним, но не можем да смогнем. Трябват хора.

          Като чу това, той закара шейната до един фургон, завърза кобилата, хвърли шубата и запретна ръкави. Закипя работата. Работеше и слушаше тревогата на работниците, че няма откъде да им дойде помощ. По пустото шосе не минаваха никакви автомобили. Изведнъж той се сети нещо, написа кратка бележка, постави я в найлоново пликче, забоде я на шейната и викна на кобилата:

          - Хайде, Надо! Карай право вкъщи!

          Кобилата послушно тръгна. Като гледаха какво прави, сон­дьорите му казаха:

          - Кой знае къде ще се отбие по пътя, не можеш я намери после.

          - Ще видите на какво е способна моята Нада. Вярвам в нея аз.

          Заловиха се отново за работа. Снегът валеше и трупаше по потните плещи на мъжете. Циментовият прах лепнеше по мокрите дрехи, по кожата, цапаше, спичаше се. Нямаше време за почивка, макар че губеха сили. В най-критичния момент, когато торбите с цимент се изхлузваха от обезсилените ръце, пристигна шейната с петима мъже в нея. Най-отпред държеше юздите зет му Кольо. Подкреплението вля нови сили в сондьорите. А ямата лакомо гълташе цимента, сякаш беше бездънна. Над гората падна мрак. Стана още по-студено. Докато работеше, станал физически безчувствен, Стоян си мислеше: "Една Нова година ще празнувам тази нощ, дето ще я помня цял живот. Да съм знаел, хич да не съм тръгвал. Що ми трябваше? На ти сега една новогодишна баница с късмети!"

          Високо в небето блесна червена сигнална ракета. Долетяха глухи гърмежи. Откъм градчето блесна букет разноцветни звезди и озари небето.

          - Хей, момчета! - викна някой. - Погледнете! Удари дванадесетият час. Честита Нова година!

          Спряха за миг. Зетят откачи торбата, в която носеше няколко бутилки с шампанско. Загърмяха празнично те, зашумя пен­ливото вино.

          В среднощната тишина полетяха пожелания за щастие и спо­лука.

          Свидетели на този скромен празник бяха само дърветата. Ехото пожелаваше сякаш и на тях, на приютените в тях животни, на цялата земя щастие и сполука. След краткия празничен миг, рабо­тата закипя с пълна сила. Стоян плюеше от устата си цимента, дъв­чеше и плюеше, и се ядосваше, защото знаеше, че хората сега се весе­лят край елхите, вдигат тостове, наздравици на празничната трапеза, ядат баница с късмети, пък той хруска цимент в устата си и плюе. Но не беше сам и това му даваше сили. Тук бяха зет му, съседите, приятелите му сред сондьорите. Ето, всички те хрускат цимент и плюят. Като ги гледаше, ставаше му все по-леко на душата, леко и хубаво, защото знаеше, че това изпитание ще ги сближи още повече, че утре, ако на него се наложи да моли за помощ, тези мъже с готовност ще се притекат.

          Едва на зазоряване, когато изцеждаха сетни сили от телата си, бригадирът каза с немощен глас:

          - Край, момчета. Победа. Започнахме Новата година с успех.

          Всички въздъхнаха с облекчение. Оттеглиха се към фур­гоните при печките. Отдъхнаха, изсушиха се и мъжете от селото нася­даха в шейната. Сондьорите от смяната излязоха да ги изпратят.

          - Благодарим за помощта! Ще ви се отплатим подобаващо. Без вас не бихме успели.

          - Трябва да благодарите и на Нада - усмихна се Стоян. - Казах ви аз, че няма да ме изложи! - и я потупа по шията.

          Шейната се понесе по пътя. Плазовете съскаха тихо, а следата тичаше след изморените мъже, искаше да ги изпревари, но все не можеше. Снегът продължаваше да се сипе. Беше първи януари - първият ден от Новата година.