А той ми каза: Според моята безгрешна преценка не ви остава дълго време заедно... Все едно дойде с най-страшната си диагноза и ми каза "това е краят". Повярвах му. Минах през няколко състояния. Първо отричах, след това почнах да се замислям дали навярно е прав, оспорвах, плаках и накрая пак отричах. Въпреки това му повярвах.
      Дали беше прав?  Да, беше прав. Не ни остана много. Всъщност бяхме заедно твърде малко. И след това раздялата. Отричах я, не я приемах. Не вярвах, че всичко може да свърши просто ей така. И бях права...
       Той се връщаше при мен като малко заблудено и уплашено мишле. А се преструваше на тигър. Всъщност знаеше, че аз съм неговото предизвикателство. Искаше да ме опитоми. Знам го, защото и аз очаквах същото от него. Всъщност и двамата до толкова се отричахме, че така се привличахме.
       Той наистина живее в заблуда. Все повтаря: Ти не ме познаваш, аз съм загадка за теб. Ей, не на мен тия. Единствения човек, който не бих могла да опозная е... ами, това съм аз. На него просто му се искаше да вярва, че съм поредната, която се е вързала на номера. Искаше  му се да вярва, че  няма да му коства много да ме превърне в поредната еднаква. И го правеше от чист егоизъм. От страх, че ще стана единствената и незаменимата. Страхуваше се, че ще го нараня. Да, защото аз това го умея най-добре.
     Всъщност мен никога не са ме наранявали истински. Имало е няколко случая на дълбока депресия "double d", но както много добре знам, всичко е от собствената ми нагласа. И да, той се страхува, че не съм повърхностна.
     Истината е там, че нашата връзка си няма нищо. Тя е като една железопътна релса. Винаги е в линиите си, прекъсва от време на време, скучна и еднаква. Просто една релса. Да, това беше може би най-точното сравнение. Винаги нещата са еднакви. Аз казвам какво искам, той казва, че не може и че той решава какво ще бъде, аз съответно се опитвам да му обясня, че за една връзка са нужни двама, а той казва как живея в заблуда. Раздяла. След това извинение. Настъпва, разбира се, голямата промяна. Секс. И отново същата картинка.
     Еднообразието ме задушава. Мислех си, че той е различен. А всъщност е убийствено еднакъв. Еднотипен. Обикновен. Земен. Самозалъгващ се, че е различен. Но както казах още в началото на началото... живее в заблуда.
Той не може да ме научи да обичам, нито пък да страдам, не може да ми покаже красивите неща в живота, не може да направи малък жест за мен. Той е самовлюбен  материалист, кариерист и естествено заклет реалист.
      Той се страхува от истината, отхвърля я, отрича я, оспорва я и пак я отрича. Но вътрешно знае, че това е така...
      Той може да бъде много повече, но навярно не иска. Както казах, страхът е доста определящ фактор за нашата железопътна линия.
       А аз... Искам просто да живея и след време да не съжалявам за времето, което някога съм имала...