Нямаше как да знае, че майка му погълна стрихнин.
Нямаше как да знае, че го погълна миг преди да изпадне в агония, след като заби нож в одеялото, под което би трябвало да е той, а не камуфлажната кукла. Преследван от вината, той бягаше от собствените си угризения далеч към края на града. Към големия тунел, през който минаваше експреса за столицата. На всеки кръгъл час.
Там бе решил да се разплати със себе си.
Завинаги!
И да прогони гласовете от главата си.
Завинаги!
Нямаше как да знае, че човекът, когото убиха с майка си, беше наркопласьор, издирван от Интерпол. Нямаше как да знае, че парите, които им предлагаше в замяна на жалкия си живот, бяха истински и благодарение на тях можеше да се излекува в някоя известна клиника, а не в „Петте хълма“, където му натрапиха послушание към гласовете.
„Щом ги чуваш, значи са истински - съскаше сетратата-садист – Ти трябва да ги следваш!“
И заменяше хапчетата му с витамини.
Нямаше как да знае и това, че след деветте месеца го изписаха с влошени пок ...