Нюанси на любовта

                                                        Посветен на приятелка

   Наивна, красива и добра, навремето Поли работеше като библиотекарка в училищна библиотека. Четеше много, тя винаги се бе интересувала от литература и изкуства. Млада и одухотворена, Поли очакваше да срещне любовта – любов като в романите – неземна и красива, която все още не беше открила. Може би някъде по пътя към нея тази любов беше направила почивка и бе забравила да тръгне. Но Поли чакаше това да се случи и изпълваше целия си съзнателен живот с мисли за тази необикновена среща.

   На обяд не си ходеше вкъщи, хапваше набързо в близкото заведение, след което се връщаше в библиотеката. И ето че днес на вратата се показа млад човек, красиво облечен.

   –Добър ден!- поздрави той и две любопитни очи я загледаха дружелюбно.

   Търсеше книга, която тогава не беше преиздавана – романа „Орелиен“ на Луи Арагон.    Един от най-хубавите любовни романи в световната литература. Поли го беше чела в София, докато учеше за библиотекарка, но тук в библиотеката го нямаше. Посъветва го да го потърси в антикварна книжарница. Постепенно разговорът потръгна. Оказа се, че Станислав е завършил българска филология. Намериха обща тема и потънаха в разговор за красивия свят на литературата.

   Станислав започна да идва всеки ден, като все намираше някакви поводи, за да се обади, да я види и да поговорят. Поли очакваше тези срещи, пулсът ѝ се ускоряваше и тя усещаше нови непознати чувства, каквито не беше изпитвала по-рано. Но тъй като нямаше особен опит в сърдечните неща, даваше вид, че той я интересува само като обикновен приятел. Не обръщаше внимание на комплиментите му. Някакво вътрешно чувство я караше да не избързва. Очарована от умението му да води разговор, да бъде остроумен, с чувство за хумор и тактичност, тя се влюбваше в него все повече и повече.  

   Искаше да има семейство, но не на всяка цена. Трябваше да е сигурна в своите чувства и в неговите, затова не изразяваше с нищо, че го харесва. Но времето си вървеше и Станислав започна все по-рядко да се отбива в библиотеката, обикновено казваше, че имал много работа, докато един ден престана да идва.

   Когато се разделиш с някого, много често – да не кажа винаги, започваш да се интересуваш от личния му живот. И така Поли разбра, че се е оженил за една съвсем обикновена жена. Един път ги видя заедно и дори поговориха малко. Той я запозна със съпругата си – безлична и безинтересна жена. Но тя му роди две момчета и семейството му най-вероятно се крепеше само на факта, че имат деца. Поли мислено го съжаляваше, защото той определено не изглеждаше щастлив. В малкия град, където всичко се научава, се понесе още една скандална история – оказа се, че Станислав има любовна връзка с мъж. Жена му беше научила и явно потресена беше ходила при майката и бащата на любовника му, за да спре тази опасна и абсурдна за нея връзка  и да запази семейството си. „Семейство, но на каква цена! Дали е щастлив в това свое порочно увлечение?“ – мислеше си Поли с горчивина. С годините този скандал беше забравен от хората, но Поли все още продължаваше да мисли за Станислав със смесени чувства на тъга, съжаление и някакво странно облекчение, че не е реализирала това свое увлечение.

   Доста по-късно тя се омъжи и също имаше дете. Бракът ѝ не беше удачен, но детето се оказа най-хубавото нещо в живота ѝ.

   И сега толкова години по-късно, когато срещнеше Станислав, въпреки че се поздравяваха сериозно и разговорът им беше съвсем обикновен, тя усещаше, че в сърцето ѝ нещо трепва, може би заради едно прекрасно чувство, което никога не намери израз. Усещаше, че и той я харесва и я разбира / може би по женски/. Но Поли бързо отхвърляше тези мисли, щом се сетеше за скандалната история в живота му. „И тая посредствена жена, за която се е оженил, му е много“ – мислеше тя с облекчение и разбираше, че въпреки всичко е взела правилното решение.

                                                                                                Мария Мустакерска