В момента пия чай на терасата на планинска хижа, в която се озовах случайно. Вече знам, че бях вървяла прекалено дълго и прекалено смело.
Поех прехода преди доста години с енергията и безразсъдството на младостта.
Сама избирах пътеките. Колкото по-стъмни, толкова по-примамливи и провокиращи. Всяка следваща височина ми се струваше непременно преодолима.
Ей така, заради ината ми. Заради хъса ми. Заради тръпката. Заради глътката кислород горе на върха.
Всяка следваща беше все по-опияняваща. И зареждаща.
За следващата стръмнина. Нагоре.
Едва сега се замислям, че тя, следващата, всеки път беше с повече камъни и с по-малко дървета. Не толкова стръмна, колкото еднообразна.
Все по-малко бяха поточетата. Все повече трънливите храсти.
Но, явно, целта ми е била Върха, а не изследването на растителността и този втори план се е оказвал твърде далечен. За да го видя и фокусирам.
Можех да се сетя и за описанието на планинските терени в учебниците по география. Колкото пò на високо, толкова по-пусто и ...