В неделя да се видим обещах. Мечтаех да пълня с тебе очите си, да нежно целувам ръцете ти, да те силно прегърна и толкоз! Щастие и ухание на лавандула! А какво нещо са обещанията, а пък как боли като ти ги изтръгне тоз, животът, как си с тебе играе и те подмята... Ей, на! Шантава работа!

Сутринта в събота пееше слънцето, та с песен и остро побутване ме събуди от сън. Необичайно празен е тоз, тазседмичния ми уикенд! Няма задачки, няма портретчета за рисуване, нищо. Нищо освен обещанието, че ще да се видим в неделя. А до тогаз – цял един ден, със слънце натъпкан! Какво му трябва още на човек!

– Дай да пием бира, брате – звъннах на един приятел, Жорката. – то лято навън!

– Мятам се на мотора и идвам!

Не след дълго се излегнах на бетона, напечен, горещ – летен, бе! Да не повярва човек, че едва февруари се изнизва... махнах якето. По тениска, супер си ми е! Биричката хладна, Жорката весел, слънцето пее. Усмивката неизбежна на лицето ми. Чудно ми е! Със старите дънки, рошавата коса, кенчето...

– Да те снимам ли, брат? Изглеждаш кефски!

Погледнах към Жорето – младо момче е той, по-млад от мен с над половин десетилетие, още на бебе лъха. Седнал на алеята, срещу мене, нагиздил се с бяла тениска, да свети на слънце, с биричката в ръката, ама очите топли сега във мене загледани. Дълги ресници, извити, вардят го от неприятели. Изразително лице – като момичешко!

Жорето беше фотограф. Все с една голяма камера се разкарваше, с пет обектива в чантата, дето ги сменяше както хирург сменяше пациентите си... исках да кажа, различните размери скалпел! А как снимаше тоз човек! Хващаше миг от вечността, целуваше го с дарбата си и го запазваше на компютъра си. С най-простата камерка туй момче можеше живота да хване, да го затвори, за да го изпъчи пред всички да му се радваме!
 

– Забрави, Жоро! Тц!

– Айде де...

Не си падам аз много по снимките, от тез хора дето пред обектив се вкаменяват...

Жоро заклати глава, от бирата отпи с едри няколко глътки. Заприказвахме се после за квото падне, по приятелски. По едно време хвана ме философията. Един час бръщолевих: за Бога, за свободния избор, за родителите, хората, молитвите, науката и прочее. Да не ми млъкне устата! Жорката и той, горкият, послушно кимаше, слушаше, взираше се в мене. Ъхъ. Мда. Такива коментари пускаше.

Видях аз, че на Жоро съвсем спокойно му стана. Сподели за самотата си, за поредната мацка, дето да свали се пробвал и яростно му хвърлила цветята в носа... ама весел беше, де. Аз пък мислех за тебе. Как ще се видя прегърнат от очите ти дървесни. Прегръдка от природата, момиче!

А слънцето! Какво смело слънце, затанцувало ми към края на февруарий... Как може тъй, на сенчица – прохладен ветрец, на слънце – асфалтът излъчва мек жар. Природата е красива, ти си красива, ама на горещо да седнеш също си го бива, да сме си честни! Топло от горе, топло от долу, тъй де!

Не си падам аз много по снимките, ама в туй слънце и с Жорката тука си викам – айде, пък, една снимка на мига. И мен да ме хванат в камерата. Със скъсаните дънки, старите маратонки и рошавата глава. Що пък не! Нека.

– Аре, снимай ме, Жоре!

– Разбира се, Зиги. Махни само тая бира, остави я по-нататък...

– А, не, с бирата искам! Тя е част от слънчевия ден, приятел! Щракай!

Усмихнах се. Той се засуети, аз се оттегчих, пих си биричка, затворих си клепачи пред слънцето... щрак.

– Да я пратиш на Габката после! – засмях се аз – ако съм станал хубав, де!

– Супер си. Габриела ще я хареса.

Няколко часа по-късно Жорката прати на мен снимочето. Не го питах що го прати на мене, аз не го бях и видял, ама полюбопитствах. Аз и тъй, на Габката исках да го покажа и да ѝ кажа – виж, снимал ме професионален фотограф! Зяпнах, като я видях тая снимка. Хванал е пак момента! Затворил го е в обектива! Как се прави туй без маслени бои и триста часа зор аз не зная...

Таз снимка остана в главата ми. Аз, опнал се доволно на слънце, с рошавата ми коса и старите дънки, прегърнат от лъчи, ухилен, с кенче в ръката, на жежката бетонна алея. Знаех аз таз тънка усмивчица за кого точно си мисли. За тебе. Хванал е живото Жорката, аха-аха ще проговори снимката, ще да се чуя да философствам за Бог и квантова физика...

Вечерта в два часа през нощта долу, на улицата, чух сирената на линейката, която сам си извиках. Най-накрая! Да мисля право, не успявах. Та тоз шум ще събуди съседката от долния етаж с малкото бебе. Тя едва го накара да спи. Ама как да не преча? Все с мойте проблемчета всички как да не занимавам?! Ама как се дишаше? Миг, застинал! Никога не ще да дишам пак, Господи... Пот се лееше от мен, преливаше в дрехите, лепкава, хладна, щото от много бой за въздуха се уморяваше всяка клетка. Въже ме стягаше през гърдите. Боли. Боли! Тихо! Сирената.

Има го там, един момент от живота на хроничните, дето стигаш до заключението, че си безсилен. Да мръднеш – не може. Да кажеш нещо – не, та не! Ти зависваш в ръцете на едни, много опитни, разбира се, лица. Тялото твое не е. Акъла – забрави! Животно си, борещо се, потно, уплашено животно... дори да имаш тридесет години опит, кат мене. Все в момента на сирената и ти си уплашен, потен, безсилен, а те те вдигат, говорят, слагат ти маска кислородна на лицето и пак затваряш клепачи... тъмница. Приглушени разговори. Все едно напразно дробовете си разтваряш, а те се не пълнят! Не е заразно. И не умрях! В дългите часове на възстановяване, като слушах тоз дядо как пъшкаше до мен, и не можех да спя, оназ една снимка на Жорето не слезе от ума ми. Слънце. Бира. Сладки мисли за тебе.

За няколко часа животът вече беше затанцувал по друга мелодия! Мелодия с криви акорди!

Е, видяхме се в неделята. Видеоконферентен (трудна дума!) разговор през телефона ми на 20 процента пуста батерия. Аз се сърдечно смеех, скривайки болката. Не ща да ти я показвам, я! Да ти развалям вече разваления ден...

Ама знаеш ли... животът е странно животно. Тъй де! Днеска пак не съм в болницата. Справих се. И още ще трябва да се справям, хронично е, ама пак, справих се и тоз един път! Животът бил въртележка. Нагоре-надолу. Все още от главата ми момента весел с Жорката не мога да изпъдя! Как за няколко часа се всичко обърна с главата надолу, краката – водоравни. Леле... но ето ме пак. Пак е слънчево днеска, и пак съм на крак.

Миг щастие, па буря, па после слънце. И пак. Брей, че аз туй го знаех, ама все забравям! Та таз неделя сигур за това беше тука – да ми напомни.