Имам чувството, че всички слаби поети и писатели на света са започвали някое свое произведение или писмо с „Обичам те... Обичам твоите... (примерно „очи“) и после... тралала, тралала“... За момент и на мен ми се прииска да започна така този текст, тривиално, по най-лесния начин. Но понеже съм нелишена от суета, усетих, че не мога да напиша просто „Обичам те“, защото ми се струва, че подобно начало би показало непростима липса на оригиналност. Тревожи ме, признавам, и простичкото наблюдение, че често след „Обичам те“ няма какво друго да се каже, нито да се напише! Навярно след този израз, би трябвало да следват действия. Или пък пълно мълчание!
Що се отнася до мен, онова, което мога да напиша по темата „Обичам те“ - е само описание на реалността!
„Обичам те“ казвам понякога през деня и той ми отговаря със същото. „Обичам те“ е израз, част от нашия общ живот в много по-голяма степен, отколкото извор на литературно вдъхновение. Израз - обръщение за случаите, когато за пореден път сме отдалечени един от друг. Дали на деветстотин километра, или само на няколко спирки от метрото, няма особено значение. „Обичам те“ е и израз - обръщение за случаите, когато сме прекалено близо един до друг – дали на входната врата, или в леглото, няма значение.
И двамата сме установили, че ако си кажем „Обичам те“ параноята от сутрешния спор ще изчезне. Мнително аз продължавам да си представям, че всичко това е купчина прах, която просто замитаме под килима временно, но пък има и голяма вероятност параноята от утрешния спор наистина да изчезне, да излети като балон през балкона и да отиде да тормози други любовници. И така да остане единствено голата истина, че принципните различия относно бъдещето нямат абсолютно никакво значение... Обичаме се и това е!
Естествено, понякога аз се намръщвам страшно и е наистина странно, защото това се случва обикновено, когато всичко останало е наред – пари, жилища, планове, глупости, и навъсвайки се, мислите натежават в главата ми като танкове с цвят на есен, които преминават през нивите на миролюбиви жители.
Навъсвам се и мълча, изпразнена изцяло от емоции или пък пълна с неизвестни такива, никога неизучавани, чужди дори на най-добрите виенски психолози и крайно необясними.
Случи се така, че онзи ден, докато двамата пътувахме във метрото заедно, изведнъж аз изпаднах в гореспоменатото намръщено състояние.
Този път то беше толкова изразително, че чак между веждите ми се образува бръчица като светкавица (колко грозно!). Тогава, поглеждайки ме за кратко, той каза:
- А пък във Форарлберг видели двойка щъркели, ама представяш ли си – мъжки. Нали знаеш, че щъркелите винаги живеят по двойки? Е, тези двамата си направили гнездо, за да не са сами. И местния вестник пише за тях вече втора седмица: „Щъркели - гейове“. Истинска сензация!
И поглеждайки ме хитро, той попита внимателно:
- Как ти се струва това?
Как ми се струва това? Много хубаво! Как да ми се струва? Какво ме интересува! Щъркели- гейове!... Но... изведнъж ми стана много смешно, лошото ми настроение внезапно изчезна и единственото, което можах да възкликна беше:
- Ха- ха- ха! Обичам те!
И тогава се случи нещо много странно. Той ме погледна сериозно, обърна се към движещите се бетонни стени на метрото, които се виждаха през прозореца и под студената светлина, обляла вагона, каза единствено:
- Чудесно!
Аз пък си мислех, че след „Обичам те“ следва или действие, или мълчание. Колко съм наивна!
© Ема Венева Всички права запазени