Обичта на една майка
Чакаше ги толкова отдавна – нейните дечица! Беше прехвърлила тридесет и петата си година и вече живееше в страх, че никога няма да има свои рожби. Обиколи професорските светила на няколко специализирани клиники. Подложи се на какви ли не изследвания. Мненията на известните медици се препокриваха – всички казваха, че няма причина, която може да я остави без рожба. Нощите и с Борис светеха все така от чувства и разпалваха надеждите им като бенгалски огън. Но щом наближеше датата на следващия цикъл, тя ставаше напрегната от продължаващото с години очакване. Съпругът ѝ правеше всичко възможно, за да не попадне тя отново в кладенеца на отчаянието. Винаги успяваше да скрие притесненията си и никога не издаде, че е разочарован, когато търсещите им погледи не откриваха чаканата втора чертичка върху малкото прозорче на теста.
Когато видя ясно показалия се мечтан резултат, Нина не повярва, че е истина. Помисли си, че е станала грешка и прати мъжа си да купи още един тест от аптеката. Той отчете същото с безусловна категоричност. Отново не успя да се зарадва на това, над което очите на двамата се спогледаха безмълвно и тя набра номера на личния си гинеколог, за да запише час за преглед. Ядоса се, че трябва да изчака цели две седмици, нямаше по-близка възможност, защото специалистът бе търсен от много жени, копнеещи да станат майки. После се опита да си наложи нужното спокойствие и дори си каза, че така е по-добре. До прегледа щеше да мине достатъчно време, а това криеше в себе си и нещо добро – можеше да ѝ даде категоричност в потвърждението, което очакваше да чуе от лекаря. И започна да зачерква един по един с нетърпение отминаващите дни на стенния календар, окачен в кухнята. Сутринта, в която сложи и последната отметка, притича на няколко пъти до банята, притиснала с ръка устата си. Не се изплаши от започналото гадене, зарадва се. Тези признаци ѝ дадоха сигурност, още преди да чуе очакваното заключение на гинеколога и щастието започна да пърха, усмиквайки се в душата ѝ.
* * *
Лекарят се беше загледал мълчаливо и съсредоточено в екрана на ехографа. На нея ѝ си искаше да прекъсне това задъхано секундно препускане, което усети в гърдите си, но само завъртя глава към него с неспокоен поглед, в който вече се беше настанила тревогата. Накрая нетърпеливо го попита:
- Да не би да съм болна, докторе?
- Не видях нищо такова! Ще ставаш майка, момиче! Подозирам дори, че са близнаци, но нека не избързваме, в това ще бъда сигурен при следващия преглед.
Усети как сърцето ѝ затанцува, а Борис, който стоеше зад рамото на лекаря и също като него гледаше вглъбено в екрана, подскочи от радост.
- Чуваш ли? Време е вече и ние да повярваме, че ще бъдем родители, мила моя! Прогонѝ напрежението и не спирай изблика си на щастие!
* * *
Ходеше редовно на контролни прегледи и информираше лекаря и за най-малката промяна, която усетише в себе си. Изживя отново голяма радост, когато специалистът потвърди, че ще става майка на близнаци. В нейния род имаше такива и това се очакваше. Отначало всичко вървеше добре, но после се появиха непредвидени затруднения. Медицинските показатели, които следяха, изведнъж се влошиха и се наложи да я приемат в болницата. В средата на бременността получи контракции и ѝ забраниха да става от леглото. Казаха ѝ, че ако иска да запази развиващите се в нея два плода, трябва да лежи непрекъснато, докато дойде термина ѝ за раждане.
Притеснението я беше стиснало за гърлото и я душеше през дългите зимни нощи. Лекарите видяха, че едното от бебетата е забавило развитието си за сметка на другото. Това стана причина за преждевременното планирано раждане, което целеше да спаси поне момченцето. То се бореше смело като истински мъж за живота си. Когато я поведоха към операционната, единствената ѝ молитва беше да залюлее в прегръдка мъничките си рожби. Не се страхуваше за себе си, но търсеше божията благословия за нейните близначета.
Първото, което попита, когато се събуди след упойката, беше и двете бебета ли са успели да спасят.
- Разбира се, нали това целяхме с операцията! Късмет е извадило и момиченцето, с много настояване ще успее да настигне по големина братчето си! А вие не се плашете, че ще се грижим за него няколко месеца в кувьоз!
Нина беше чувала за бебета, отгледани по този начин, които са родени по-малки и от килограм, но никога не си беше представяла как изглеждат. Когато видя миниатюрната си дъщеричка през стъклото, включена към животоподдържащи системи, сълзите бликнаха от най-дълбокото в душата ѝ. Беше по-малка от любимата ѝ кукла в детството... Не можеше да я докосне, да я притисне до себи си, за усети миризмата на мъничето и да го накърми, както бе мечтала. Щяха ли да хванат някога тези малки ръчички майчината гърда и момиченцето ѝ да започне да суче от нея? Докато си мислеще това, пръстчетата, тънички като кибритени клечки, сякаш потърсиха присъствието ѝ и бяха готови да почукат за поздрав по стъклената преграда, която ги разделяше. Истина ли беше това или така ѝ се стори? Нина не беше сигурна дали видяното беше в действителност или бе рисунка на развълнуваната ѝ майчина душа. Двамата с Борис не знаеха какво да обяснят на роднините си, които ги разпитваха за подробности около раждането. Лекарите ги посъветваха да не дават още име на момиченцето си и да го направят чак когато стойностите на всички медицински показатели минат критичните граници. Но кога щеше да стане това, още никой не можеше да им каже.
Момченцето си прегърна вечерта в деня на операцията. Беше също толкова малко, че можеше да я изплаши, но лекарите бяха преценили, че може да започне да се грижи за него. Сина си нарече Божидар, защото наистина чувстваше детето си като дар от Бога, а и така щеше да носи първата буква от името на баща си. Опакованото от акушерките бебе беше така леко, че тя изведнъж си помисли дали то е наред и всичко ли си има. Започна да опипва долната част на вързопчето и притеснена се запита къде са му крачетата. Разпови го бързо и видя с очите си че всичко му е на мястото. После непохватно се опита да го върне към вида, в който ѝ го бяха донесли, а една спокойна усмивка озари изплашеното ѝ до преди малко лице. Няколко дни беше в очакване да тръгне кърмата и се ядосваше, че от гърдите ѝ изтича само коластра. Бяха ѝ казали, че това е нормално и, че тези, които раждат с операция, често имат проблеми с кърменето. Когато се чу с майка си по телефона, жената ѝ заръча да не се притеснява, защото това също пречи на нормалния приток на кърма. Донесоха ѝ помпичка, която трябваше да ѝ помогне, и Нина послушно изпълняваше всичко, каквото я посъветваха. Първата седмица акушерките хранеха Божидар с адаптирано мляко, но после молитвите ѝ бяха чути и тя можеше вече да засити глада на малкия си син, сложила го на гърдата си. Забеляза, че е лаком, но и той като сестричката си наддаваше бавно. Когато ги изписаха, беше още далече от нармалните за нейните представи три килограма. Успя да стигне до тях едва, когато направи един месец.
Момиченцето ѝ остана в болницата. Получаваше информация през няколко дни за растежа му, но това не беше достатъчно, за да е спокойна. Една от акушерките ѝ стана близка и я пускаше, когато беше на смяна, да види детето си. Но можеше ли това да е достатъчно за една майка? Докато кърмеше Божидар си представяше как на другата гърда е сложила Надежда – така бяха решили да кръстят дъщеря си – и мечтаеше за момиченцето, което щеше да носи нейната буква, този ден да дойде колкото се може по-бързо. Но той не идваше... Откриха някакви анатомични изменения, довели до бъбречна недостатъчност, което изискваше спешна трансплантация на бъбрек. Когато лекарката ги извика да им съобщи това, Нина пребледня и добре, че с нея беше Борис, за да я подкрепи, иначе със сигурност щеше да се свлече от стола. Обясниха им, че някой от тях може да стане донор на детето им и това ги зарадва. Изследваха и двамата, след което се разбра, че по-добрата съвместимост е майчината. Беше готова веднага да даде единия бъбрек на дъщеричката си, но имаше медицински изисквания, с които трябваше да се съобразят. Дъщеря ѝ трябваше да навърши поне шест месеца и да достигне определена граница на тегло, а тя да се възстанови от наскоро прекараната операция.
Времето минаваше бавно. Близките ѝ виждаха усмивка на лицето ѝ само когато кърмеше или къпеше малкия Божидар, а мъжът ѝ често се чудеше как да я успокои, започне ли през нощта да плаче в леглото. Добре че синът им успя да надуе бузки и краченцата му бяха вече с примамливи за целуване бебешки гънки. Всички много му се радваха, но зад тази радост стоеши винаги притаена една голяма родителска болка и страх пред неизвестната съдба на малката Надежда.
Тези шест мъчителни месеци изминаха без да могат да прегърнат нито веднъж дъщеричката си, която продължаваше да бъде обгрижване от медиците в детската клиника. Нина се възстанови от операцията, но непрекъснато мислеше за тази, която ѝ предстоеше и щеше да подсигури живота на рожбата ѝ. Денят за трансплантация дойде. Преди да тръгне от къщи, тя накърми за последно малкото си момченце и каза през сълзи на мъжа си:
- Ако стане нещо с мен и повече не се върна, на теб ще ти е трудно да гледаш и двете ни рожби. Дай едното от децата на братовчедка си. Тя ще се гриже за него като истинска майка, защото години наред опитва да зачене безрезултатно. Кажи ѝ, че това е било желанието ми...
- Всичко ще бъде наред, защо говориш сега такива неща... - прегърна я също просълзен съпругът ѝ, но се опита да скрие вълнението си от нея.
* * *
Операцията беше успешна. Нина прегърна момиченцето си чак в деветия месец и имаше чувството, че е прекарала още една бременност с него. Животът я беше научил да чака и да поддържа вярата си жива. Може би затова Господ възнагради търпеливата ѝ обич с благословията си. А тя успя да изживее истинска майчина радост, гушнала в щастливата си прегръдка Божидар и Надежда – близначетата, за които бе мечтала толкова много години.
© Мария Панайотова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Ти се появяваш винаги накрая като Радецки, но идваш със салют и ми носиш такава положителна енергия и вяра! Благодаря ти, Доче!
-
Изключително правдив разказ. Съчувствено съпреживях и си отдъхнах в края. Браво и успех!
-
Ели, щастлива съм, че прочете и ме награди с този прекрасен коментар! Благодаря ти за подкрепата, мила!
-
Успех и от мен, Мария! Много вълнуващ разказ!
-
Какъв хубав чувствен букет си ми оставила, Силви! Денят ухае след твоите стъпки на обич и съпричастност! Благодаря ти, скъпа!
-
Съпреживях, Мария. Толкова човешки и написани с любов към хората са твоите разкази, че човек докато чете и да иска да не се разчуства, не може. Успех, Мари ❤!🌺🌺🌺🌺🌺🌺🌺🌺🌺🌺🌺🌺🌺🌺🌺🌺🌺
-
Благодаря за силния поддържащ коментар, Росинка! ❤️
Дейка, радвам се, че и ти си тук! Означава много за мен, мила! ❤️ -
Мари, майчиното сърце е голямо и силно! Има една персийска поговорка, която ми изникна щом прочетох разказа ти - "Небето е в краката на майките!" Успех, мила, заслужаваш го!
-
Вяря, сила, любов - това е майката ...и още поне 1000000 неща...
-
Постигнала съм целта си, щом съм предизвикала съпреживяване в теб, Светличка. Благодаря ти! 😘
-
Майчината сила не познава граници. Много реалистично разказано, Мария. Съпреживях.
-
Зарадва ме присъствието ти, Таня, благодаря, че намина и коментира разказа ми!
-
Просълзи ме! Успех, Мария!
-
А за мен е радост, че си тук, Нина! Сърдечно ти благодаря, че прочете, коментира и подкрепи разказа, пожелавайки ми успех!
-
Тъй като в рода имаме близнаци момче и момиче, зная каква огромна радост е това. Глас и успех, Мари!
-
Приемам трите удивителни за награда от теб, Таня! Благодаря ти, че си тук!
-
Хубав разказ, Мари!!!
Поздрави и успех! -
Изпитанията идват, за да ни научат на нещо. Не винаги знаем каква е целта им, но ако останем верни на обичта и сме достатъчно търпеливи (нещо, което на мен обикновено ми липсва), трудната ситуация няма как да не акустира на спокойния бряг. Трябва да вярваме в това, Мини и Нели! Упоритостта не трябва да спира да търси този спасителен бряг!
-
Много проникновено и нежно. Много ми хареса.
-
Прекрасен разказ, Мария, дълбоко прочувствен и изпълнен с чувства които докосват душата, много се зарадвах, за добрия край за семейството! Гласувам и пожелавам успех!
-
И аз те прегръщам! Приятна неделя, Мари! 🍀❤
-
Искрена съм, Боби, наистина това мисля за твоето перо на прозаик и се радвам на близките ни отношения с теб! Прегръщам те!
-
Ай, какви силни думи за мен! Сърдечно благодаря, Мари! ❤
Бъди вдъхновена и продължавай да пишеш такива вълнуващи истории! 🌹 -
Като чета твоите разкази, осъзнавам, че стилът ти и начинът ти на изказ вдигат летвата на общото ниво при раказвачите, затова ми е така скъп коментарът ти, Боби!
Благодаря за подкрепата и хубавите думи! -
Желанието и борбата да бъдеш майка, безпокойството за болна рожба си заслужават да бъдат разказани. А твоята история е вълнуващо разказана, Мари! 🌹❤ Адмирации и гласче. Успех! ✌
-
Прекрасно е, че си тук, Скити! Всички познаваме майчиното чувство и знаем на какво е способна обичта на една майка. Нека този разказ е един поклон пред жертвоготовността на всички, познали се в тези редове! Спокойна, реанимираща неделя ти желая, миличка!(С)
-
Темата е хубава, но трудна. Дълго мислех какъв разказ да напиша и се получи един агломерат от познати на мен истории с положителен край. Благодаря за подкрепата, мила!
-
Мари, благодаря за тези редове, докосваш с всяка думичка!
Само една майка си знае какво преживява сърцето и́! -
Мария, обичта на майката е безгранична! Много ме развълнува и съпреживях. Пожелавам ти успех и давам глас.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
