Мрак. Лека мъгла се стелеше ниско над земята. Тишина. Гробна тишина. Храстите и дърветата правеха много добър параван. Така, даже и да минеше някой покрай оградата, нямаше да ги види. Потеше се като прасе, а беше адски студено. Клечеше като патка, не дишаше, а кракът му трепереше. Защо, защо го беше толкова страх. Няк’во си глупаво училище. Гледаше големите клещи и си мислеше, че няма да могат да срежат телената решетка на прозореца. „Но не, това е невъзможно, лично видях как с тях срязаха арматура”. Беше ги откраднал от цеха, в който си караха практиката и утре щеше да ги върне. А по план беше толкова.....
- Хайде бе, Павка, к’во се кумиш, режи шибаната мрежа!
- Митак, повтори го по-силно, че ченгетата не те чуха!
Малоумно копеле, к’во си се развикал. И на Митака му е за първи път, но май наистина не го е шубе, чак ходи да сере.
- Митак, нещо не е наред, все ми се струва, че някой ни гледа.
- Т’ва е нормално, нарича се някаква психо-глупост, гледах го в един филм. Хайде режи или дай аз да го резна!
- Не аз ще режа, а ти отиди гледай от ъгъла дали има някой! Като свърша, ще ти изгукам като гълъб - и това го беше гледал в един филм. Упражнява се две седмици, докато се научи да го прави перфектно.
Черната фигура на Митака се отдалечи с безшумни стъпки. Бяха се облекли целите в черно, намериха си черни маски с дупки за очите и устата. Ръкавиците бяха от черна гума, а обувките си бяха омотали с черни найлонови торбички, за да не оставят отпечатъци. И това го бяха гледали в един филм.
Трябва да се съвземе, да, сега става и почва да реже скапаната мрежа. Ще я скълца като едното нищо. А после ще има кинти и ще завърти главата на онази тъпа кучка. Ще я напие и ще я шиба като животно във всяка дупка. Как ще му казва, че не е достоен за нея, щом нямал пари даже за една цигара. Пача смотана. Вярно, че техните не са богати, но никой няма право да се отнася така с него.
Павел стана, ослуша се и отряза първото квадратче от мрежата. След десетина минути вече беше готов. „Ех че специалист, беее”- усмихна се доволно. Изгука тихо и свали черната раничка от гърба си. Бръкна и извади вакуумна помпичка и елмаз. И това е от един филм. От няколко дена го тренираше навсякъде, където имаше стъкло. За последно го направи за петнадесет секунди. „Къде е този кретен, защо не идва скапаното копеле.” Тогава чу стъпки и се обърна стреснато.
- Аз съм бе, споко. Най-накрая го сряза, със зъби ли го дъвка, а ?
- Еби се в гъза, тъпанар!
Дупката в стъклото беше готова, Павел си провираше ръката, за да отвори прозореца, когато много от близо се чу вой на сирена. Той замръзна, студена пот се стече по гърба му, зави му се свят. И май се напика. Вече всичко загуби смисъл. Бяха го хванали още преди да се издъни. Очакваха го години затвор. Майка му няма да му проговори повече. Някъде далеч в съзнанието му се появи мисъл, че може даже до го...
- К’во правим бе, Павка, що стоиш като пън?
Павел се огледа не разбиращо. Какво стана, къде са тъпите куки?
- Ти да не се уплаши от алармата на няк’ва си кола, бе? Олее, колко си блед, ти май си се напикал, а? Ха-ха-ха, насра ли се бе, шубе?
- Трай, бе! Стори ми се, че някой идва. – нямаше въздух, още не можеше да му се стабилизира дишането.
- Майка ти идва, хайде отваряй прозореца!
Гласът на Митака все повече го дразнеше. Нямаше ли да замълчи за малко. Натисна дръжката. Прозорецът се отвори с тихо скърцане. Заля го странно чувство. Ето какво чувствали касоразбивачите. Беше гледал в един филм, че го правели не за пари, а за това чувство. „Аз съм велик, неуловим, могъщ.” Вече много по-уверен прескочи перваза и се озова в стая с бяло медицинско легло. По план трябваше да влезнат през лекарския кабинет. Прибра вакуумната помпичка и резеца в раничката.
- Виж – Митака размаха извинителни бележки с печат на тях и ги пъхна в
джоба на анорака си - за теб ще е с намаление, ха-ха-ха-ха-ха.
- Ха-ха-ха-ха – беше презрителният отговор.
Как може този дебил да е чукал Силвето? Но след секунда това вече не го вълнуваше. След като оберат бара на даскалото и той ще се вреди. Утре вечер ще я изведе на диско и цяла вечер ще я...
Приближи се до вратата. Натисна дръжката. Не очакваше да е отключено, но нямаше да е зле де. Защо да е лесно, като може да е и трудно. Отдалечи се, засили се и с еленов скок ритна вратата. Тя се отвори с трясък.
- Браво, Брус Лии, това в кой филм го гледа?
- В „Сритай Митко” и аз съм в главната роля - ехидна усмивка.
- Отворко, що не духаш!
- Тя и майка ти така казваше ама... - вече се чувстваше много над приятеля си.
Той беше крадецът на годината.
КРАДЦИ РАЗБИВАТ МАСОВО УЧИЛИЩА
Вече го виждаше във всеки вестник на първа страница. Представи си как бяга от капаните на полицията, как става все по-смел и дързък. Той ще бъде един малък Ал Капоне на този град. Робин Худ. Ще краде от скапаната държава и ще го дава на бедната Силвия. Дааа .
Двамата тичаха по тъмния коридор. Замечтан, Павел се подхлъзна и падна. Искаше пръв да влезне в барчето, но сега се въргаляше по земята. Митака слизаше по стълбите, когато той стана. Затича се пак. Когато стигна до барчето, Митака вече ровеше из шкафовете.
- Идваш ли, мърда? - беше си подал главата през прозорчето, от което даваха
закуските.
Още преди да отговори, Павел чу силен шум от стъпки зад гърба си. Обърна се рязко. Бяла светлина от прожектор го заслепи. „Ето как се чувствали зайците, когато ги заслепят с фарове.” Не можеше да помръдне. Вече със сигурност се напика.
- К’во... – чу гласа на Митко зад гърба си.
Ръката му автоматично се пъхна в джоба.
- Неее - строгият глас зад прожектора го стресна. Той скоростно се измъкна.
Ехото разнесе звука от изстрела из празния коридор. Тилът на Павел се пръсна като презряла диня. Някаква лепкава слуз се залепи по лицето на Митака, а тялото на приятеля му се свлече шумно на земята.
- Ха-ха-ха, Павка, бях сигурен, че в главата ти няма грам мозък, ама сега вече
се убедих. Ха-ха-ха.
Истеричен смях отекна из цялото училище.
© Никой Нищо Всички права запазени