Седя на пейката пред един магазин и чакам Валка. Затворил съм очи и усещам как лъчите на ниското ноемврийско слънце галят нежно лицето ми. Какъв страхотен ден само! Чувствам се като истински котарак - един от онези рижави охранени мързеливци с дълги мустаци и загладен косъм, които живеят в блаженство на забавен каданс.
Чувам около себе си глъчката от Главната. Обичам тази експлозия от звуци и аромати, които на пръв поглед са толкова хаотични, безразборни и всеки за себе си, но всъщност са в уникална симфония – ритъмът, с който бие сърцето на града, в който нещо постоянно се случва, където носейки се по Марица, „всичко тече и всичко се променя“.
Хората са излезли да се порадват един на друг и на топлия есенен следобед. Толкова са много и толкова различни: ниски, високи, усмихнати, намръщени, ваксинирани, неваксинирани, с маски, без маски, усмихнати, намръщени, хора. Всеки е стиснал под ръка щастието си или поне илюзията си за него и гребе с пълни шепи своето "днес", стремейки се да забр ...