Луната се криеше в яката на възвишението. Дремеха звезди зад Джан баир. Острите зъби на иманярските кирки разбиваха на късове пръстта. Нарязани като вени, прекършените макове, лежаха в изронените жита. От прокопаната галерия лъхаше хлад. Подземните ходници завъртаха азота, наркозно, някак до безсъзнание. И въжето, което промуши времето по вертикала, звънна метално. Заклати се, заканително. Сви се като езиче на камбана вкопченото в него човече. Като заплашени птици, мъжете кръжаха около тялото на другаря си. Разпъваха прокъсани одеяла, разтъркваха крайниците му, но долната земя задърпа въжето. А отгоре му се посипаха кървите на червените макове...
- Аз ще сляза долу... - съобщи един от младежите и избърса с ръкав зачервените си очи - Приятел ми беше...
- Луд си, бре момче! - извика един от по-старите – И теб ли връщаме на земята? Смърт е това...
- А написаното, забрави ли? За монетите... Хароновите оболи... - каза младежът и се завъртя така, че въжето опаса кръста му.
- От мъртвите вземеш ли, жив не си, Зефире... - каза старият иманяр и се отдалечи.
Окото на фенерчето заигра по дълбините на галерията. В тъмнината очертанията на некропола приличаха на корито, над които се поклащаше масивното туловище на каменния блок. Въздухът тежеше под него, с лепкавост, която на кълба се промушваше в дробовете. Зефир усети прималяване. Залитна като отровен и за да не падне, се опря в стените на коритото. Спъна се в полувкопан предмет, който съвсем разрови почвата под краката му. С първичността на откривател, младият мъж заплете ръце в пръста. Вкопчи се във времето, то тресеше, но не поддаваше на човешки сътресения. Скоро от пръстта се оплезиха очертанията на глинена съдина, голяма колкото детска ръка. Предметът наподобяваше сфера, по нея се кръстосваха линии, сякаш по длан. Зефир предвкусваше тежината на монетите... А да търгуваш на дребно с времето си е чист риск... За незавръщане. А смъртта пееше с женски глас, който кънтеше по стените на коритото. Гробната камера се затресе. Плочата зарони пръст, сякаш пред срутване. Буца страх заседна в гърлото на Зефир. Сети се за мъртвия иманяр и му се прииска да живее. Скъта предмета в пазвата си и задърпа въжето към горната земя... И монети да стискаш в шепа, да дишаш струва повече...
© Петя Стефанова Всички права запазени