– Тези перлени обеци, май не ги носиш вече, а и изглеждат доста стари? Защо ги пазиш?
– Защото имат най-невероятната история, която ми се е случвала. Колкото пъти ги погледна, си спомням онзи ден (сякаш беше вчера), в който изгубих едната и сънувах още същата нощ, как я намирам – едно към едно.
– Наистина ли?...Сънува я?...Не мога да повярвам!
– Даа... знам как звучи, Злате! И аз бях скептично настроена към подобни мистики, но след този случай, съм на друго мнение вече.
– И кога се случи това?
– Отдавна беше, работех още в в "ОПТЕД"-а*... Работния ден привършваше и аз започнах да се суетя около външния си вид, като повечето колежки. Когато вдигнах огледалото да си огледам грима, видях че едната обеца ми липсваше. Ти ги видя, кръгли перлички – клипс. Беше ми се случвало, ако защипя някое косъмче, при отмятане на косата, обецата да падне, но го разбирах веднага, а сега...Въобще не бях усетила кога е паднала.
Започнах да търся около работното място, но не я намерих, преместих се на съседното, после на другото...Прикляках, надничах, доколкото ми позволяваше наконтения вид и късата пола, но безуспешно. Колегите ме попитаха какво търся, забелязали притеснения ми вид и след като им показах обецата, се включиха и те. А аз се бях притеснила, защото работното ми място беше едно голямо хале с около двайсетина работни маси, миялно помещение, съблекални и склад. Предстявяш ли си?... Да връщам лентата, къде съм била през деня. Просто работата беше такава, че се ходеше до склада често, а в миялното се миеха едни гумени уплътнения, че често бяха много замърсени... Е, то не че имаше толкова работа... Бързах да огледам преди да дойдат чистачките... Имаше две възрастни колежки – Величка и Ганка. Величка тъкмо привършваше чистенето на ориза, а Ганка – на лещата... та се включиха и те в търсенето.
– Леща и ориз ли? Сериозно?...Е, как ще чистят леща и ориз? Нямахте ли шефове?
– Ами, нямахме много работа тогава, защото основния ни пазар – Съюза (СССР), сегашна Русия – замря и нещата вървяха към съкращения. След преврата 1989 г., поръчките все повече намаляваха... Тези две колежки, пък и други, като нямаха за чистене ориз и леща – плетяха....Ооо, а шефовете... си тръгваха по-рано, пък и да виждаха – какво да кажат, като няма с какво да ангажират никой и знаят как стоят нещата... Така беше тогава...Всеки запълваше свободното си време както реши – аз четях книги и изучих правилника за движение, защото по това време карах курсовете за шофьор... че и изпита си взех... или решавахме кръстословици, играехме на шах, на карти, на "крави и бикове"...
– Ох, ще ме умориш! Скъсвали сте се от работа, няма що!
– Абе, халето се превръщаше в игрална зала последните две години, имам предвид – преди да ме съкратят тогава... Някои участваха във всички дисциплини – многобойци бе. Добре, че по онова време нямаше наркотици, че не ми се мисли, какво друсане щеше да падне...Ох, как се развеселих, като се сетих какви времена бяха!...
Та така – един по един, колегите ми докладваха, като на някой шеф на полицията, резултата от търсенето, но за съжаление – всичките отрицателни...
– А в тоалетната търсѝ ли?
– Разбира се. Само се молех, да не са паднали на единственото място, където не мога да проверя.
– Ха...ми...ти пък, какво толкова си се притеснила! Това са само едни обеци, можело е да си вземеш други.
– Е, що...Имах си сантимент към тях. Може би, защото бяха от нещата, които си купих с първата заплата, може би, защото обичам перли, бяха универсални...Не знам. Почти на всичко ги носех, пък и нямах по онова време много накити. Обичах си ги.
– Ушите ти, нали са пробити? Защо клипс?
– Точно тогава, не можех да намеря за пробити уши. По-късно се сдобих с такива.
– Охх...и разказвай де, какво стана по-нататък?
– Ами, сетих се, че в обедната почивка обикаляхме цеха с Калинка, по обходната пътека. Постройката беше зад Мебелна къща и бе тихо и спокойно. Като не ходехме в барчето – се разхождахме там...Трябваше да проверя всички възможни места, на които съм била...Ееей, очите ни изтекоха да се взираме по земята и в треволяка!
– Ами, ако си си отмятала косата по някое време.
– Ти пък, Злате, че може ли да помня, кога съм си отмятала косата!... Нали си гледала, как претърсват около местопрестъпление за улики – ей така бяхме!...И НИ – ЩО!!!...Прибрахме се. Трябваше да се примиря със загубата, но нещо в мен не ме оставяше намира и не можех да проумея – как така, толкова хора да я търсим и никой да не я види?! Къде беше паднала, по дяволите???...Ей тоя въпрос, ме умори!...Усещах, че главата започва да ме боли. Бях като зомби. Не можех да се концентрирам. Всичко съм вършила машинално, защото не помня как завърши деня, как съм се прибрала, какво съм правила, кой какво ме е питал, какво съм му отговорила – нищо не си спомням... Помня само, че като си лягах, сложих едната обичка на шкафчето с непримиримостта от безрезултатното търсене на другата и мислено бродех из цеха и извън него... и търсех ли, търсех... Така съм заспала...
...Събудих се с много странно усещане – хем трвожно, хем в същия момент по-спокойно, че ми олеква от някакво притеснение и си казах "Ох, ама че кошмар сънувах!". Ама какъв точно беше съня, не можех да си спомня и в този миг погледнах към нощното шкафче – там имаше само една обеца. Пак помръкнах, но нещо не ми даваше мира, нещо свързано със съня... напрягах се да си спомня какво беше, но не успявах, само усещах че е свързано с обецата и че, всъщност съм я намерила. Пак погледнах към шкафчето – обаче, колкото и да се кокорех, обецата беше една. А, защо тогава, имах това успокоително усещане, че съм я намерила? Нищо не разбирах, но трескаво се заприготвях да отивам на работа с твърдото решение, пак да търся... До там беше около километър и ходех пеш. Наближавах вече полигона и видях една бяла лада да прави маневри. Вървях бързо от нетърпение и наближавах Мебелна къща. Постоянно мислех за обецата и странните чувства от съня. Започнах да усещам, че нещо сякаш се повтаря... сякаш бях вече го видяла, бях го изживяла...тази бяла лада, като че ли преди малко съм мѝнала и съм я видяла, как прави същите маневри, които видях преди малко... Ето я и Мебелна къща... и с периферното зрение, виждам отдясно пристигащия автобус... и си спомних, че вече съм видяла как от него слиза Величка, пресича забързано, изравнява се с мен и ме поздравява: "Добро утро, Пепи!" и аз и отговарям: "Добро утро, Вили!". А тя ме гледа учудено и ме пита : "Добре ли си, Пепи? Защо ме гледаш така? Какво стана, намери ли обецата?"... Поглеждам в този момент към автобуса и виждам, как Величка слиза, пресича бързайки, изравнява се с мен и ми казва: "Добро утро, Пепи!" Аз и отговарям: "Добро утро, Вили!" и усещам как сърцето ми блъска в гърдите и я гледам, сякаш съм видяла призрак, а тя: "Добре ли си, Пепи? Защо ме гледаш така? Какво стана, намери ли обецата?"...И изведнъж .. си спомних – това беше...това беше в съня ми... Виждах, как вече сме пред портала. Видях себе си, как ѝ отговарям: "Да, Вили, сънувах, че я намирам тук...на чакъла"... В следващия момент се навеждам и я взимам, все едно съм я оставила там преди малко... Виждам я как, на свой ред е зяпнала и ме пита: "Ама... ти... наистина ли сънува къде е?". Казах ѝ: "Да, сънувах даже всяко действие и всяка дума, която си разменихме."... А тя, като почна да се кръсти с думите "Мили Боже, нямаше да повярвам, ако не бях видяла с очите си! Господи, Иисусе!". Не спря до вътрешния вход. За нула време, всички знаеха, как съм намерила обецата си...Представяш ли си? Всички сме минали покрай нея още вчера, но тя се е сливала с камъчетата...Какъв парадокс!
– Оххх, настръхнах, Пепи!!! Наистина невероятно!!! Опитвам се да си представя, как си се чувствала при намирането ѝ...Сигурно много си се вълнувала?
– О, не мога да ти опиша! Имах много смесени чувства... и се радвах, и бях втрещена и недоумяваща! Не можех да повярвам на случващото се!
– Сигурно! Наистина е цяло чудо, как си я намерила!...Странна история...Виж, как неусетно мина времето! Ще трябва да тръгвам, Пепи. Много се радвам, че се видяхме!
– Аз също. Приятна вечер, Злате!
*ОПТЕД – оптични технологии и електронни датчици
Пепи Петрова
© Pepi Petrova Всички права запазени
О, Иржи, усмихна ме! За съжаление, тези неща не стават пожелание. Едва ли ще спечеля, но няма значение, радвам се, че споделих с вас това невероятно изживяване!
Благодаря ви за подкрепата! Хубав ден на всички!
Хм...интересно ми е да разбера, мотивацията за поставената тройка?