(Приликите с истински лица и деяния са в собствените ни представи. Разликите са свободни да се разхождат насам-натам)
Щом видях тази преписка на бюрото си с придружаващия протокол за случайно разпределение на делата, подписан от Окръжния, вече знаех две неща. Едното бе, че тя не е била разпределена случайно на мен и не по слепия избор на компютъра, а по волята на човек. Второто бе, че тя ще ми е последната. Можех само да предполагам кой е наредил да се възложи точно на мен и какво ще стане по-нататък.
Не ми беше за пръв път и вече познавах единствения начин, по който можех да се спася: с успешна работа по случая и с преборване за ефективни присъди. Тази прокурорска преписка не бе образувана, за да подлежи на бързо прекратяване. Тя непременно трябваше да прерасне в досъдебно производство и то преди конските мухи - журналистите - да надушат какво се пече тук. Когато получиш данни за квалифицирана контрабанда и за финансови и данъчни престъпления, бързината и точността на първите стъпки са от решаващо значение. Следите при тези престъпления могат да се прикрият по-успешно, отколкото при убийствата или грабежите например. Ранната поява на конските мухи и нахалното им бръмчене са в състояние да съсипят и най-умелата предварителна проверка. Трябваше в най-кратко време да обезпеча бъдещите действия по разследването. Нищо чудно, че телефонът в кабинета ми иззвъня и че Окръжния беше от другата страна на линията. Искаше веднага да ме види. След минута вече ме посрещаше изопнат като дирек на прага на кабинета си, етаж по-горе.
- Дон, радвам се, че идваш така бързо - каза и се прокашля с ръка на устата. - Вече знаеш какво ти се падна от системата за случайно разпределение...
- Знам, падна ми се - натъртих и го погледнах изпитателно, но Окръжния учудващо издържа погледа ми без да мигне. - Сега трябва да награбя оперативните максимално бързо. Нямаме никакво време.
- Именно! С каквото искаш ще ти съдействам. Разчитай на всичко от мен, само моля те, не се издънвай. Не трябва да се дъним, приятелю, нали така? Много те моля!
- Аз не съм владика да ми се молиш, а прокурор.
- Стига, Дон! Стига с тази ирония. Знаеш какво яйце ми се пече на задника. Не случихме на главен прокурор, сън не ме хваща от този Фолтлис и непогрешимия му усет да плаши подчинените си. Страх ме е от него, Дон. Всички сме му на мушката, а тази преписка е идеалният повод да излетим. Моля те, разчитам на теб. До обед ще можеш ли да напишеш постановление?
- Още не сме провели и първото оперативно действие, а ти вече ме натискаш да правя досъдебно. Ще го напиша, ако намеря достатъчно данни и се уверя, че законният повод действително е налице.
- Трябва да го напишеш, Дон. При всички положения трябва да го напишеш. И после работата трябва да влезе в съда. Каквото и да правиш, накрая трябва да го докараш до обвинителен акт и до съд. Ще ходатайствам пред Апелативния да ти удължават всякакви срокове, ако имаш нужда. Но накрая трябва да го добутаме до съда. Спомни си директивата на Фолтлис: "Да се пишат повече обвинителни актове, да има наказателни дела пред съд, да печелим присъди". Това не е просто методология, Дон, той заповядва. Той е бомба, която всеки миг може да избухне и тогава тежко ни. Боже, в какви ужасни времена живеем!
Окръжния изглеждаше нервен и посинял, обичайното му състояние в последните месеци. И неговата не беше лесна. Да си ръководител на Окръжната прокуратура в град Порт-о-Краймс бе длъжност, изтъкана от напрежение. Донякъде сам си беше виновен, защото кариерните му напъни го доведоха дотук. Той винаги се е стремял към шефското кресло и когато най-накрая седна на него усети цялата му грапавина. Макар да бе с три години по-млад от мен, вече изглеждаше така, сякаш ми е вуйчо. Директорската работа не е за всеки, тя е самотна и стресова. Не беше лесно дори да си редови прокурор в Порт-о-Краймс, какво оставаше за ръководителя на обвинителите в окръга. В нашата система изразът "непиещ прокурор" звучеше като "дървено желязо" и сред колегите едва ли имаше и един въздържател. Но ръцете на Окръжния трепереха не само от пиене.
От момента, в който напуснах кабинета му, вече знаех, че нямам много полезни ходове. В най-лошия случай щяха да ме убият, в най-вероятния - да ме изхвърлят на улицата, а в най-оптимистичния: само да ме спукат от бой. Имаше причини, поради които не харесваха прокурори като мен. И действителните кукловоди далеч не бяха главният обвинител Фолтлис и неговата дясна ръка: заместник главният прокурор Брайбс.
Предишния път когато ми крояха шапка успя да ми се размине благодарение на едно мое щастливо хрумване, което обърна цялото разследване. Бях наблюдаващ прокурор по делото за убийството на ученичката Глория Виктимчайлд. По някакво уж съвпадение компютърната система за случаен избор бе повредена точно в деня на образуването му и Окръжния написа резолюцията си на ръка: "Наблюдаващ прокурор по случая: Доналд Бъч-Странски". Подпис /не се чете/. Не се съмнявах, че ратифицирането е било наредено от някого в столицата.
Вървяхме наникъде докато една вечер не ме връхлетя мисъл за нова версия, която незабавно трябваше да се провери. Помня как след полунощ се измъкнах на пръсти, за да не събудя жена ми и дребосъка, и натраках набързо едно постановление за ексхумация1 на труп. Още същата нощ със следователя и съдебния лекар се вдигнахме до гробищата и изровихме останките на детенцето. На мен ми бе необходимо да знам възможно ли е смъртоносният удар да е намерил черепната кутия под определен ъгъл; докторът не се нуждаеше от цялото вече разлагащо се телце, а от лабораторни условия.
И мъртвата Глория трябваше временно пак да види бял свят. След като я изровихме, медикът изряза главата ѝ и я прибра в специалната си хладилна камера, а непотребните останки положихме обратно в гроба. В лабораторията сформираха екип от лицево-челюстни хирурзи и патоанатоми. Свариха в една тенджера главата на момичето и обелиха със скалпел разкапалите се кожни остатъци, за да я доведат в годно за експертизата състояние.
Струваше си напълно. Версията ми се доказа, обвиних прекия извършител, вкарах делото в съда и убиецът получи доживотен затвор. Медиите отразиха в детайли процеса и присъдата, а при стеклите се обстоятелства и обществения шум аз запазих мястото си на прокурор в Порт-о-Краймс. Не и брака си. Жена ми не издържа и се разведохме. В края на краищата човек можеше да остане сам и без да е директор.
Малката Глория ме беше спасила с отрязаната си от лекаря главица, но този път си имах работа с истински главорези. Сигналът за контрабандна дейност, данъчни и валутни нарушения бе подаден не срещу кои да е лица, а срещу Круук и Доджър. Те бяха стари и опасни познайници. В миналото имаше няколко досъдебни производства срещу тях: за рекет, за организиране и водене на престъпна група, за изпиране на пари и за трафик на хора. Нито едно не завърши с обвинение и неизменно производствата бяха прекратявани понеже са останали недоказани, а в единия случай - заради отминала давност.
Нямах много вяра в старанието на подчинените си, затова реших да ръководя лично оперативните действия. Бързо се разкриха следи от извършени престъпления. Круук и Доджър се сдобиха с постановления за привличане като обвиняеми. Отпадна само квалифицираната контрабанда, а по нея привлякохме дребните рибки, които бяха фактическите преносители на стоката. Те веднага пропяха. На Круук и Доджър съдът наложи първоначални мерки "задържане под стража". Двамата влязоха в ареста, а вещите лица вече започваха работа по финансово-счетоводните и икономическите експертизи, които им бях възложил.
След няколко седмици работа по случая в един петъчен ден Окръжния влетя в кабинета ми. Беше пребледнял. С разтреперан глас ми съобщи, че тъкмо провел разговор с Главния прокурор Фолтлис, който вече бил в самолета на път за Порт-о-Краймс. Целта на визитата му била лично да провери как работя по "онова" обвинение и докъде съм стигнал с разследването. Това беше неприятна изненада.
Фолтлис, или Главният, беше "парашутист"2. Той беше работил като общински юрисконсулт, наказателен адвокат, за кратко и като съдия в столичния Апелативен съд. Нямаше и ден стаж като прокурор, но парашутизмът винаги се е толерирал при политическите назначения. Заместник главният Брайбс обаче беше обвинител от кариерата, изминал целия път от младши магистрат в районната прокуратура до ръководител във Върховната. Двамата представляваха мракобесно дуо, като естествената параноя на внедрения човек се допълваше от придобития фанатизъм на човека от системата. Те ненавиждаха подчинените им да мислят.
Стъклените очи на Фолтлис ме огледаха с чувство на превъзходство и неодобрение. Той си запали цигара. Щяхме да разговаряме във фоайето на един хотел, тъй като моят кабинет не бил "достатъчно надеждно място за подобен род беседи". И без да ми намеква си знаех, че от години споделям работното си място с бръмбарчета3.
- Не обичам да идвам в този ваш град, Странски - започна той. - В случая съм дошъл единствено заради теб.
- Значи би следвало да се чувствам поласкан, господин Фолтлис.
- От какво? От това, че не харесвам града ти и ти го съобщавам?
Настъпи мълчание. Гледах надолу, тъй като беше очевидно, че той трябва да продължи разговора. Направи го след мрачно издишване на цигарения дим.
- Докладвай ми докъде си стигнал по обвинението на Круук и Доджър. Някакви пречки от какво да е естество имал ли си досега?
- Не, господин Фолтлис. Чакам резултатите от последните експертизи. Дотук проведохме няколко изземвания от фирмените им офиси и складове, а всички разпити на свидетели приключиха. Към момента няма основания за преразпит. Круук и Доджър бяха разпитани пред съдия като обвиняеми, оспорват фактите и констатациите, не правят самопризнания.
- До една седмица искам да си внесъл обвинителен акт в съда. Аз ще ти кажа как да оформиш обвинението.
- Вижте, това не е възможно. Едва ли заключенията ще са готови дотогава, камо ли аз и защитата да се запознаем с тях.
- Ако трябва ще работиш денонощно, Странски. Същото се отнася и за вещите лица. До другия петък искам да видя на бюрото си уведомителното писмо, с което тукашният Окръжен ме известява, че производството е предадено на съд. Ясен ли съм?
- Опасявам се, че това е невъзможно. Твърде кратък срок ми предоставяте, а моят установен срок за приключване изтича едва идния месец. Апелативният го продължи до тогава с надлежно постановление. Просто няма да мога за другия петък.
- Не ме карай да влизам в ролята на Наполеон Бонапарт и да казвам, че думата "невъзможно" не съществува в нашия речник. Аз съм взел мнение от Брайбс за теб, Странски. Мислиш ли, че ми е невъзможно - той натърти на последната дума - да те разжалвам или даже да те принудя да изчезнеш?
- Не, господин Фолтлис, не мисля, че Ви е невъзможно.
- Тогава по същия начин и за теб няма да е невъзможно да внесеш обвинителния акт за времето, което ти поставям. Разбрано ли е?
- Разбрано. Ще се постарая.
- Не просто ще се стараеш. Ще го внесеш. Втори въпрос, по който да ми докладваш.
- Да?
- Как смяташ да им предявиш обвиненията?
- В какъв смисъл как?
- При условията на какво?
- При условията на член 26, продължавано престъпление. Класическа хипотеза по член 26. Отделните изпълнителни деяния са...
- Не ме учи на наказателно право, Странски - прекъсна ме Фолтлис и угаси цигарата си. - Брайбс не иска да е като продължавано. Искаме да го направиш като реална съвкупност. Ще обосновеш, че има множество престъпления.
Нещо не беше в ред. Брайбс или играеше някакви свои игри и имаше интерес обвинението да пропадне, или капацитетите от Главна прокуратура смятаха, че може да излезе като реална съвкупност. Единственият смисъл в последното бе, че съвкупността всъщност значеше няколко отделни престъпления. По този начин присъдите при доказването им щяха да са по-тежки: чудесна реклама на прокуратурата и тласък на политическите амбиции на Фолтлис, ако Круук и Доджър получеха по 8-12 години, което нямаше как да стане при условията на продължаваното престъпление. Но в разглеждания случай не съществуваше никаква съвкупност и рискът беше обвинението изобщо да не издържи. Ако се вкараше в съда по искания от тях начин, определено нямаше да издържи.
След една безсънна седмица вече довършвах обвинителния си акт срещу двамата обвиняеми, общо 124 страници без приложенията. Всички материали по досъдебното производство се побраха в осем тома. В деветдесет и деветата минута привикаха Окръжния в столицата, вземайки го със служебния брониран автомобил на Фолтлис. Когато се върна обратно в Порт-о-Краймс ми се видя още по-състарен и блед. Заръча ми с уморен глас:
- Дон, вдругиден трябва да го изпратим на Криминалния съд. Казаха, че ако не успеем ще хвърчат глави. Наредил съм да изготвят съпроводително писмо, всичко чака само теб. Най-важното: като последно нареждане казаха да го предявиш при условията на член 26. Никаква съвкупност да не се търсела, ами продължавано престъпление. Както самият ти си твърдял за правилно пред Фолтлис. Действай, моля те - той въздъхна. - Дано знаеш какво правиш.
По презумпция знаех. Лошото беше, че не знаех какво са замислили горе в Главна. Нашата система си имаше такава особеност: когато на върха задуха вятър, по склоновете вее ураган.
(следва)
===============
БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА:
1 - ексхумация - изравяне на погребано мъртво тяло за съдебно-медицински цели;
2 - парашутист - на професионален жаргон означава човек, който е назначен от външна служба и не е бил кадър в системата, в която работи или която оглавява;
3 - бръмбари - отново професионален жаргон: незаконно поставени подслушвателни устройства, целящи събиране на информация не по установения начин.
© Дон Бъч-Странски Всички права запазени
Ще се постаря да кача втората последна част по-късно довечера, нужна ѝ е още саморедакция.