Обичам разговорите, когато си пиян, защото знам, че няма да помниш и думичка от казаното, но така е по-добре. Така избягвам неловките въпроси и погледи, от които ми прилошава.

От малка не обичам да споделям...да общувам...чуждо ми е. Мечтая  скоро да можем да си четем мислите, толкова по-лесно ще е и по-истинско. В студа вирея, а топлото ме потиска. Странно момиче, което преди дни се влюби в поезията на Емили Дикинсън. Безсмислици пиша и скачам от тема в тема, но такава съм си, хем последователна, следвайки логичната страна на нещата, а след малко ставам хаотична. Не знам коя част от себе си  харесвам повече. Логиката ме привлича, като красиво пълнолуние.

Имам странни сънища, които ме срещат с момче, което най-вероятно скоро ще се появи. Усещания някакви, а интуицията не спира да шепти в главата ми. Уж я слушам, а действията ми са хаотични. Мисли, мисли, които летят като пеперуди, не могат да ги хвана, прекалено бързи са… неуловими, като мен самата. Единствено писането ми помага да се измъкна от болката в душата ми, от раздвоеността на същността ми. Хем съм тук, хем ме няма. Сигурно се обърка, читателю, е вече знаеш какво ми е.