ОЧАКВАНЕ

-  Апостоле, тук ли си? - викна някой от пътната врата.

Плътна като гласа на човека, който викаше, вратата не позволяваше да види кой е. Отдавна никой не беше го търсил, затова пъргаво скочи да го посрещне. Остро изскърцаха отдавна несмазваните панти, наби се силно скърцането им в мозъка, затова си каза: „Трябва да я смажа, пущи­ната. Откога се каня."

Пред него застана Райчо пощаджията с тежка препълнена чанта. Кòсите слънчеви лъчи на утрото го заливаха със светлината си, беше като позлатен. Златна беше и усмивката му, затова страхът, че може да му донесе лоша вест, мигом се разсея.

-    Тук съм още, тук - отвърна домакинът. - За оня свят още не са ми пратили телеграма. Надявам се, че и ти не носиш такава?

-    Разбира се. Като те гледам, още сто години живот има в тебе!

Тъй му рече, пък Апостол прочете в очите му друго, но нищо не каза. „Да си мисли, каквото иска. Не се давам аз."

-    Много тиха ми се стори къщата. Питах се дали не си излязъл нанякъде.

-    Откакто умря моята Милка, къщата ми все е тиха. С нея сякаш из­бяга и радостта от този дом. Само кога дойдат децата, живне голямата къща, а то в годината веднаж, най-много дваж бива. За какво я правих, Райчо, тази голяма къща? За какво се блъсках, кажи?

Райчо мълчеше, затова старецът продължи:

-    Да си пръсна парите и здравето - ето защо! Ама - викам си - две момчета имаш, Апостоле, голям дом ти трябва, челяд тука ще се въди. Пък то какво излезе! Пръснаха се като пилци по градовете. Да съм знаел, че тъй ще стане, хич да не съм се блъскал. Криво-ляво щях да преживея в къщата на тате.

-    Хайде, не се ядосвай за минали работи - намести тежката чанта на рамото си пощальонът. - Добре си сторил, като си построил този хубав дом. То нали виждаш какви времена идват.  Може пък за унуците да излезе, че си го строил. Не се кахъри, ами се радвай, че си успял!

-    А бе, бошлаф работа е това, дето го думаш. Кой ще се върне в на­шето запустяло село?

-    Имаш писмо от Рангел от Плевен. Извинявай, че не ти го донесох снощи. Нямах възможност - така се случи. А тази сутрин си викам: - Иди първо да занесеш на човека писмото. Вярно, че не е телеграма, ама може пък да е нещо важно.

Развълнува се старият Апостол. Пое плика с треперещи ръце. Така радостно запърха сърцето му от белия плик, сякаш не държеше писмо в ръцете си - едно най-обикновено бяло писмо, а белият гълъб на Светия дух да бе кацнал в дланите му. Обърна гръб и забрави за Райчо, забрави за света. Искаше час по-скоро да разбере какво пишеше синът.

-  Чакай! Ето ти и вестника - спря го гласът на раздавача.

      Един миг се поколеба дали да се върне. Вестникът не му трябваше: „За какво ми е, като не го чета? То всичкото, дето го пишат, го чувам по радиоточката. Но се върна, защото се сети: „Поне за амбалаж да се на­мира. Нали пари съм давал и за него."

-    Е, аз да вървя, че работа ме чака.

-    Много здраве! - изпрати го стопанинът на къщата и забърза да про­чете писмото.

Беше вече разпечатал плика. Седна на стълбището да чете, но бук­вите закривиха редици, плувнаха сякаш във вода, сякаш през вода ги гледаше. "Трябва да взема очилата. Все забравям, че без тях не мога да чета. Ама и Райчо е за бой. Снощи да ми дойде писмото, а той чак сега да го донесе. А че бива ли тъй?! Ама неговото момче си живее тук и за­това не го е грижа, че има в туй село хора като мене, дето щом мине плад­не, чакат да видят дали са се сетили децата им от градищата да драснат някой ред. Дали пощаджията няма да ги зарадва с писъмце от някой внук. Чакат. Мързи го, а уж е по-млад от мене поне с десетина години. Да го сменят, като толкова му тежи - ядосваше се старецът и ровеше с припрени пръсти из разтуриите в стария олющен шкаф. Да го сменят, ама кого да сложат, като все такива сме останали в селото - половинести хора, дето за нищо не ставаме. Ето сега, де съм си сложил очилата, не мога да ги намеря! Всичко обърнах наопаки и пак ги няма."

Още веднаж прерови всичко и колкото повече ровеше из потребни­те и непотребни неща, събирани с години в чекмеджетата, потънали в прах, неотваряни и те с месеци, по-припрян ставаше - губеше търпение, запсува. Разбра, че не са дето търси, и напрегна изнемощелия си мозък да си спомни какво е правил вчера с тях, де може да ги е сложил. „Вчера следобед чистих леща да си варя чорбица. Я да видя на масата да не са. Няма ги. Ха, ето ги на прозореца. Открих ги. Тук съм ги турил, като съм очистил зрънцата. Било ми е наръки. Взех да си пестя ходенето напо­следък."

Пак излезе навън, заслиза по стълбите. Искаше да си прочете пи­смото вън, на светлото. Пък докато слизаше, му мина през главата: „Ще трябва да почистя чекмеджетата. Много затурии са се събрали в тях. Има разни неща на Милка, които и аз не знам защо от толкова време още ги държа."

Намести очилата, светна му пред очите. Укротиха се сега буквите, не се люшкаха в белия лист като преди. Дойдоха на фокус, строиха се като войници и той забеляза, че синът му пишеше с едър, красив и четлив почерк. Кратко беше писмото за негово съжаление. Той обичаше по-длъжки писма. Нали чрез тях разговаряше със синовете. Но важното бе­ше това, че новината в него беше хубава. Накрая синът пишеше: „Тате, за Великден не си дойдохме, но за 24 май ще имаме повече свободни дни, ще доведем децата на село. Гласи се да посрещаш гости."

- Бре! - възкликна старецът и ръцете му от вълнение не можеха да върнат на плика два пъти прочетеното писмо, прочетено и между редо­вете. - Че то останали само два-три дни дотогава. Как ще се приготвя аз за толкова кратко време? Ни бира имам, ни лимонада, ни за децата нещо сладко! Как ще се отсрамя сега пред гостите си? - питаше се Апостол. - Ще взема пушката и ще изляза на лов. Може да ударя нещо" - си каза.

     Взе ловджийската раница от килера, нарами двуцевката и излезе навън. Нацъфтялата круша на Ангелинини кимаше, подухвана от топлия пролетен ветрец, ронеше се прецъфтяващият цвят в краката му и като закъснял сняг посипваше керемидите на ниския дувар. Пчели усърдно жужаха в цветчетата с натежали крачка.

Като го видя да идва с пушка на рамо в двора, кучето радостно за­лая, заскача, неудържимо заблъска, щеше да скъса отънелите брънки на стария ръждясал от времето и дъждовете синджир, с който беше за­вързано.

-  Я по-кротко! - скара му се Апостол, но радост светеше и в неговите очи, като гледаше радостта на животното.

За да го укроти, хвърли му къшей хляб. Сложи в яслата сенце за две­те агънца. Видя му се малко. Върна се и взе още един сграбек. Наля им водица. Намести пънчето под вратника да не излизат кокошките на ули­цата, че трактори и камиони ги изпогазиха, а пиленцата му тази година са малко. Купил бе двадесет, а от тях вече пет умряха.

-  Вече съм готов! - каза човекът, отръсквайки полепналите по дре­хите му сламки.

Отвърза кучето и то като хала помете всичко по двора. Толкова го­ляма беше радостта му. Изпокриха се кокошките в курника, разкудкудякаха се. Заквича прасето в кочината, разтревожено и то от настаналата суматоха.

-  Апостоле! Апостоле! - чу да го зоват от съседния двор.

Гласът беше малко писклив, но мощен, за да се открои над цялата дандания в двора. Изненадващо мощен за стара жена като Ангелина.

-  Какво има? - обади се ловецът.

Жената имаше сърдит вид. Лицето ù подсказваше, че се кани да му развали настроението. Едра, здрава и силна, вървеше тя насреща му. По изпънатите ù бузи беше избил руменец от утринния хлад. Като я гле­даше как чорбаджийски върви в двора си, старецът се сети за Милка: „Така стъпваше и моята стопанка, бог да я прости." А Ангелина се нахвъ­рли върху му ядно:

-  Да си затваряш хубаво градинската врата, че вчера агнетата ти бяха влезли в градините. Голяма беля ми направиха. Всичко ми изпо­тъпкаха.

-  Затворил съм я! - отвърна кратко.

-   Пак провери! Затваряй хубаво, че ще си развалим комшулука.

- Добре де. Пак ще проверя. Отивам.

Знаеше, че е затворил, но за неин хатър отиде още веднаж да прове­ри. Вратата беше здраво залостена. И на него бяха направили агнетата поразии - изпотъпкали бяха лехите с лука и чесъна, цвеклото, затова бе взел мерки това да не се повтори. Но за да успокои жената съвсем, затисна портичката с един тежък камък.

Доволна, че го нахока, съседката зашляпа с широките си чехли об­ратно към къщи. Като затихнаха стъпките ù, той открехна вратата, пров­ря глава да се огледа, видя, че улицата е пуста и с пушка на рамо излезе. Промъкна се край дуварите, прекоси тясната полянка в дъното на

уличката и се спусна надолу към дола. Кучето ту избързваше напред, ту изоставаше, запиляваше се нанякъде и с изплезен език изкачаше отно­во пред него. Тъкмо излизаше в откритото поле, когато чу трополенето на каруца по черния коларски път отсреща. Приклекна ниско в храстите - не искаше да го виждат, че отива на лов. Изчака каруцата да мине и тогава излезе. Тръгна да пресече мерата. Отънелите му цървули засъбаряха росата от тревата. Краката му мачкаха избуялата ù снага, мачкаха познати и непознати билки и наоколо ухаеше на пролет и младост. Запя старото му сърце от радост, като гледаше красотите на майското утро. Подхлъзна се с отърканите цървули върху мократа трева, люшна се, но се задържа, само каскетът му хвръкна в тревата. Вдигна го да го наложи. Една пчела избръмча сърдито, попаднала някак в него. Уплаши се, че ще го жилне и отръска каскета в коляното си. Наложи го на главата си - охладен от росата, направо в носа му замириса на смачкана трева. Тази позната до болка миризма го накара да спре. Погледна дългата ливада отсреща и си припомни как ходеше преди години на коситба. „То ед­на трева расте там - гъста, дебела и тежка, къса ти мишците от напъва­не. С Димитър Балканджията сме най-отпред, не даваме никой да вземе преднина пред нас. А аз, една крачка, но да съм пред него. Като съм най-отпред, чувствам се стопанин на ливадата, чувствам я като своя. Случвало ми се е да изостана - то сякаш другите ми правят подаяние, тогава ми се е струвало, че кося каквото е останало за мене, най-слабото място в ливадата. Съскат косите, а тревите, чули острия съсък, лягат уморено на топлата, овлажняла от росата земя. Сякаш не са минали го­дини, а вчера да беше!" - поклати глава Апостол и краката му отново засъбаряха росата. Не са станали още горещи дните, отспива си росата, още не се е вдигнала. Блестят милиарди росни капчици на слънцето по събудената от ласката на утрото трева и заслепяват очите му. Бръмчат пчелите в цъфналата детелина и в дивата мента, окъпани в златото на слънцето.

Тича кучето напред, души в плъзналата от едната страна на пътека­та млада люцерна, превзета от диви треви, току в лицето му шумно изпепеляват подплашени яребици и бързо потъват в синевата на пролетното небе. Апостол не сваля пушката заради тях. Той е тръгнал за по-едър дивеч, че ще му дойдат много гости и иска добре да се отсрами.

В далечината се дочуваше бумтеж на трактор в ширналия се царевичак от другата страна на пътеката. Пращеше моторът насреща, хвърля­ше кълба черен дим, пълзеше наклонен по стръмния хълм и разпръсква­ше тор в нивата. Машината се наклони изведнаж, люшна се и се прекатури. Изпращяха скъсани железа, отхвръкна настрана тороразпръсквачката. Бялна се земята от разпиляната тор. Тракторът се претърколи още веднаж и бумтежът му замря. Тежка, тревожна тишина легна над поле­то. Затича се старецът към мястото да види какво е станало, жив ли е трактористът, може ли да помогне с нещо. Като приближи мястото на злополуката, видя Ангел да се измъква от кабината с разкривено от бол­ка лице. Притече се на помощ. Десният му крак беше подгизнал в кръв. Като видя ловеца да идва, механизаторът заплака с глас:

-    Пребих се, Апостоле, пребих се! Ох, кракът ми! Горкият ми крак!

-    Сега, сега! Дръж се! Аз ще ти помогна, няма страшно!

Старецът веднага разбра, че кракът е счупен. Докато пострадалият охкаше и удряше от болка и отчаяние пръстта с юмруци, той трескаво мислеше какво да предприеме. „Ако изтичам до селото да търся фелд­шера, ще мине много време - далече е. Пък и дали ще го намеря веднага? Да го нося - нямам сили. Трябва да потърся помощ някъде наблизо тук, но къде?"

Изведнъж се сети за каруцата, която видя на излизане от селото да се насочва към люцерната с парцелите за лично ползване. Извлече тракториста в сянката на крушовото дърво до синора, каза му спокойно да почака под дървото, докато дойдат да го вземат, и хукна направо през избуялите треви. Трудно се бягаше във високата мокра трева. Залепнаха доченките на бедрата му. Колко силици имаше той? Запъхтя се. Спря за миг да поеме дъх. Не стигаше въздухът, езикът леп­неше в небцето. Солена пот на цели ручеи извираше от олисялото чело и пълнеше врата му със солта си.

„Толкова години работи с трактора по землището и да се изложи така. Миришеше на ракия. Пропи се човекът, откакто го заряза жена му. Викахме му да не пие, ама не ни послуша. Ето докъде го доведе пиенето!"

И пак се опита да побегне старият човек. Кучето не разбираше какво става, беше доволно, радостно скимтеше, спускаше се в краката му, лу­дуваше, избиваше го на игра. А Апостол наемаше по нагорнището, по­тънал в пот, и си даваше кураж: „Още малко! Прехвърля ли височината, ще видя каруцата."

Изведнаж се сепна: „Бре, аз оставих пушката там, онзи човек да не я вземе да направи някоя глупост!? - спря за миг и се замисли дали да продължи, или да се върне. - Чак дотам, надявам се, няма да стигне. Няма, ама пиян човек, знаеш ли го! Всичко може да се очаква от него. От пияния и лудият бяга. Бре, каква беля ми дойде до главата!" - притес­ни се ловецът.

Най-после изкачи височината и видя в ниското Марин Шопа да това­ри. Замаха му с ръце отдалече да спре.

- Какво има, бе човек? Да не те гонят вълци?

Само миг да си поеме дъх, за да може да говори, спря Апостол и като се държеше за стомаха, на пресекулки обясни каква е работата.

     Марин събори част от сеното и подгони с камшика конете към място­то. А сърцето на ловджията тръпнеше от страх да не пипне Ангел оръжи­ето.

 Завариха го да се търкаля от болка в тревата под крушата. Раната беше изпръскала наоколо с кръв, беше изцапала дрехите му. Рой мухи, настървени от кръвта, бръмчаха около него. Спусна се старецът да отме­сти най-напред пушката, като благодареше на бога, че пийналият мъж не беше посегнал към нея.

Хванаха го двамата и го натовариха в каруцата. Затрополяха шините по коловозите на коларския път и най-после сърцето на човека се отпус­на. Седна в сянката на дървото да отдъхне. Но мухите и локвата кръв го принудиха, да се премести под друга сянка. Беше свършил каквото трябва.

      Почива дълго, отпуснат в мекия зелен килим на тревата. „От този човек добро не съм видял, но можех ли да не помогна?!"

      Преди години, тъкмо бяха зачислили на Ангел нов трактор, една нощ дочу бумтенето на машината и нали живее насреща, стана Апостол, наметна шубата на раменете и излезе да види какво прави съседът по никое време. Приближи в тъмното, без да го забележат. Видя, че вкарваше от кооперативното зърно в хамбара си. Двамата с бригадира разтоварваха чувалите. Тихо, незабелязано, както беше дошъл, се прибра в стаята си. Прибра се силно възмутен от това, на което стана свидетел. Хвърли дрехата и се мушна обратно в леглото.

     - Къде ходиш посред нощ? – скара му се Милка.

-    Спи, спи! Ходих по нужда! - отвърна.                                                                   

Тя, успокоена, бързо заспа пак, обърнала му гръб. А от неговите очи сънят бягаше. Рояха се в главата му безчет въпроси - тревожни. Питаше се да ги издаде ли, или да си трае. И не можеше да си даде отговор. „Нали сме врата срещу врата. Издам ли го, как ще живеем занапред?" Стана недоспал. Сутринта отиде при Ангел и му каза:

       -  Внимавай в това, което вършиш, момче! Зле ще свършиш!

Съседът разбра, че е видял провинението му, но не се смути, а под­хвърли:

- Трай, комшо! Утре вечер ще докараме и за тебе.

- Крадено зърно не ща в хамбара си - отказа категорично Апостол. Бригадирът и Ангел не бяха доволни. Апостол знаеше какво вършат и не искаше да им стане съучастник. Страхуваха се, че когато поиска, може да ги издаде. А той не мислеше да се занимава с мръсните им ком­бинации, искаше да го оставят на мира, да живее така, както той разбира живота, както беше убеден, че трябва да се живее, както го беше научил баща му, както той учеше синовете си, и се надяваше, че и те така ще научат техните синове. Дебнеха го двамата да го хванат в прегрешение. Но Апостол прегрешения не правеше. Тогава една нощ те тихо му из­мъкнаха каруцата от двора, натовариха я с чували и я върнаха обратно. Стана стопанинът и що да види - колата му разпрегната насред двора, а в нея пълни догоре чували. Стъписа се той, не знае какво да прави. А от дувара наднича рошавата глава на Ангел и проговаря:

     - Много рано си сколасал бе, комшо! Значи, докато честните коопе­ратори спят, ти усърдно работиш.

     - Слушай, оставете ме на мира. Правете си маскарлъците и не се занимавайте с мен.

Впряга конете Апостол и както е пълна колата, без нещо да бутне, закарва я направо пред канцеларията на председателя. Обяснява му каква е работата. Двамата решават да върне зърното в склада.

Накрая пострада склададжията, а тези двамата пак му намериха колая как да се отърват - ни лук яли, ни лук мирисали.

Но Апостол не беше отмъстителен човек, не помнеше дълго лошото и не отвръщаше на лошото с лошо.

Изпълнил беше дълга си - помогна.

Дълго остана в сянката на крушата, потънал в тези спомени. Сети се, че беше тръгнал друга работа да върши, важна, и се надигна. Разкърши старите си кости, метна пушката на рамо и се огледа за кучето. То се беше запиляло някъде. Подсвирна му. Не измина и десет крачки и то показа розов език над върховете на тревите. Суха, мека и гъвкава беше станала тревата, отърсила се от сълзите на росата. По-леко се вървеше в нея, по-твърдо се стъпваше. Докато излизаше от люцерните, видя друга натоварена кола. Позна магарето на Дойчин. Видя го и Дойчин и спря магарето. Уж да почине животното, а всъщност искаше да почака Апостол, за да размени няколко думи с него. Ловецът нямаше такова же­лание, ама какво да прави, не можеш да минеш край човека като край турски гроб. Отдавна бяха си казали всичко. А и Милка отдавна вече не стоеше между двамата. Хлътнал беше Апостол по нея, макар да знаеше, че тя обича Дойчин. Не му обръщаше никакво внимание, но той не криеше любовта си и не губеше кураж, въпреки че много се измъчваше. После стана тъй, че Дойчин залюби друга, бяха богати и родителите му го скло­ниха за богата да се ожени. Милка трудно се примири с положението, но животът си е живот - поднася всякакви повратности. А и младостта си е младост - изисква своето. Омъжи се Милка за Апостол и му роди двама сина – „два балкански лъва" - както ги наричаше баща им. А времето бързо течеше. Докато се порадва на момченцата, ето ги мъже. Излитнаха от бащиния дом, изпрати ги по градовете, свои да създават, макар че той беше помислил за тях, съградил им беше добър дом. „Всяко поколе­ние расте със свои претенции - поклати глава ловецът. - После дойде най-страшното - остави ме Милка. Осиротя хубавата къща."

-    Добра стига! - поздрави Апостол.

-    Дал, бог добро. Чакам те да те питам имаш ли цигари.

-    Имам.

      Извади кутията и му подаде. Изсъска клечката кибрит сърдито в едрите му шепи, светна за миг живот в тях и лицето на Дойчин потъна в лютивия дим на цигарата.

-    Много си подранил.

-    Подраних. Теленца имам. Ядат като бесни. Всичко омитат.

-    Още ли не ти е опротивял имотът? - жегна го Апостол.

-    Опротивя ми - не се разсърди Дойчин.

Настъпи пауза. Ловджията разбираше, че другият иска да му каже нещо, но не се решаваше. Той знаеше какво може да бъде то и му помог­на:

-    Минах завчера през гробището. На гроба на Милка намерих пресни цветя. Ти си ги сложил, нали?

-    Аз - и след като помълча, добави - Отдавна искам да ти благода­ря, че ми позволи на погребението да се простя с нея. Аз ти създадох толкова мъка - на теб и на нея. Много време мина и все не мога да намеря сгоден момент да ти изкажа признателността си за това. Мислех, че ще ме изгониш тогава.

-    Много ми се искаше - каза Апостол и като премести пушката на другото рамо, тръгна бавно по пътя си.

-    На слука! - викна Дойчин след него.

Кучето залая в ниското. Че гонеше дивеча към него, в това Апостол не се съмняваше. Свали пушката на ръце, вдигна петлетата и, притаил дъх, зачака. Отърколи се от високото подплашено сиво петно. Взе го на мушка. Екна силен гръм и кълбото, подкосено, рухна в тревата. Кучето се спусна към него. Доволен от точното си още око, ловецът дотича до убития заек. През широко отворените очи на животното животът изтичаше шеметно бързо и в тях се наслояваше студенината на синьото небе.

Прибра го в раницата и закрачи отново бодро през треволяка. „Ще пре­кося по ширина Церовата кория" - си каза. Гората тъмнееше насреща с младия си листак. Още щом наближи, полъхна хлад оттам, въздухът омекна. По-леко стана ходенето. Кучето, лаейки, потъна в плетеницата на стволовете. Младите листа зашумваха небето, трудно провираше слънцето острите си лъчи през тях. Тишина и покой. Само ланската шума шушнеше меко в краката му и лепнеше по върховете на цървулите. Изведнаж изклявква брадва. Някъде наблизо се обади. Реши да види кой се е разработил насред гората. Появи се впрегната каруца. Двама души товареха миналогодишни дърва. Улисани бяха в работа, та не го забеля­заха кога спря при тях.

-    Помага бог! - стресна ги гласът му.

-    А, ти пък откъде изникна?

-    Тръгнал съм на лов.

Мъжете седнаха на един дебел ствол да отдъхнат. Апостол изправи пушката на дебелата липа. Свали раницата и поседна при тях. Отложи каскета и избърса попотената си глава с ръкав.

     -    Топло стана. Сгорещих се. Ами вие как не сте си прибрали дървата досега? - искаше му се да заприказва хората.

     -    Нямаше път до тук. От горското стопанство сякоха насам и прока­раха. Вече може.

     -    Аха - поклати глава ловецът. - Имате ли водица, да ми дадете да пийна.

     -   Сега я наля Никодим от кладенчето. Вземи, освежи се!

     Апостол надигна дамаджаната. Закъркори водата в стъклото, охла­ди пресъхналото му гърло, натежа разхладително в стомаха. Разля се прохладата в цялото му тяло.

     -    Хубаво нещо е студената водица. Два пъти я пълним и все нямаме напиване.

     -    Това е, защото сте я налели не от Сазлъка, ами от кладенчето в Плуг дере. А тя е тънка вода, има тръпчива жилка и макар да е по-студе­на, не те утолява, ами те пали още.

Конете загубиха търпение, дръпнаха каруцата напред, отдалечиха я от камарата с дърва, от която мъжете товареха, и те се спуснаха да ги спрат.

Апостол нарами убития дивеч в раницата, метна пушката на гърба и тялото му разлюля гъстата плетеница на клоните, затулили позаличилата се горска пътека. Пътеката изведе в по-рядкото, в прочистеното на гората. Там тя се бе скарала сама със себе си, разделила се бе на две и дали пак някъде щеше да сдобри и събере двата си ръкава - това не се знаеше. Подвоуми се старецът по кой от тях да хване. Беше ловувал тук и друг път. Пò късметлия е бил към Двата бряста, затова свърна по тази пътека, която водеше натам. Като изкачи височината, спря и се ослуша къде лае кучето. Седна на един дънер. Извади измачканото пи­смо от джоба си и пак го прочете. Сега и без очила го прочете, защото кажи речи го помнеше наизуст.

Други планове кроеше той и за себе си, и за малкия си син. Мислеше, че ще живеят на село заедно, но не стана така, както се надяваше. По-големият стана офицер. Местеха го служебно от град на град, от квартира в квартира и Апостол дори адреса му не можеше да запомни. Записваше го в една тетрадка. Изписа листите на тетрадката. Затова му стана бол­но, като разбра, че и малкият тегли към града. Пратиха го там на курсове, а той взе, че се върна оттам с жена. Хубаво беше момичето, но Апостол ю посрещна сърдит.

     -   Биваше ли тъй да ме изненадаш! - кореше сина си. - Да беше ме предупредил, да се подготвя. Да бе се посъветвал с мене! Така е редно!

-  И аз не знам как така изведнаж се реших, как така бързо стана!

Наредиха трапеза, събраха роднини и съседи. В разгара на вечерята снаха му извиси глас, та накара всички да занемеят. Звънна гласът ù, мек като звъна на кристалните чаши, които донесоха. Понесе се песента над трапезата в тихата топла лятна нощ. Слушаха дори звез­дите в небето - тъй омайно звучеше гласът ù. Напълни се с радост сърцето на бащата, мина сръднята му, щастие и гордост изпита.

Но празникът бързо отмина и той разбра, че двамата му „балкански лъва" напускат родната къща. Поемаха по свой път в живота. Не му оста­неше нищо друго, освен да се примири с това положение.

Кучето лавна наблизо и го изправи на крака. Усещаше ловецът как заекът опитва да хване баира и да се измъкне, но по лаенето разбираше, че кучето добре си вършеше работата и не му позволяваше, а го насочваше в ниското, където стопанинът му чакаше с вдигната пушка. Тиши­ната уморено дремеше, приспивана от тихия ромон на малкото поточе. Само кучешкият лай остро отекваше и се разнасяше от ехото в гората, но тишината изглежда беше много уморена и дълбоко спяща, та той не можеше да я събуди. Едва когато екна оглушителният гръм на пушката, тя се стресна, подскочи, вдигна ято подплашени птички в синевата на деня. Още един заек обагри свежата зеленина на нежната още трева с кръвта си. Кучето радостно лаеше, въртеше усърдно опашка и гледаше господаря си с блеснали очи. Той го погали нежно по главата и го похва­ли:

-  Юнак си ти, Вихър, юнак! Добра работа свършихме днес с тебе. Свлече убития заек до поточето. Седна на брега и свали гумените

цървули от краката си. Носеше ги на бос крак, замириса на спарено. Той потопи краката си във водата да ги разхлади. Хладината на водата, но­сеща в себе си още дъха на зимата, полази от краката нагоре, чак до врата му се вдигна. Ситни иглички забоцкаха по гърба му и се спуснаха пак надолу, натам, откъдето бяха дошли. „Тъй е и с човека. Тръгва от­някъде, ходи, където ходи, за да се върне накрая там, откъдето е тръгнал. А който не се върне при корена си - тежко му. Нищо добро не го чака! Ще погине посятото от него!"

Изпукаха съчки зад гърба му. Разлюля се зеленината на храстите. Той скочи и грабна пушката. От гората излезе горският.

-Обади се бе, човек! Щях да те гръмна - скастри го Апостол. Горският не очакваше такава реакция. Беше дошъл той да се кара.

Очите му въпросително спряха на убития заек в краката му.

-    Значи, бракониерстваме, а? Ще ти напиша акт, бай Апостоле! Спи­пах те на местопрестъплението.

-    Недей така, момче! На мене месото сега ми трябва. Гости ми идват. Когато ще бъде разрешено, няма да изляза. Знаеш, за толкова години, откакто съм ловец, колко малко пъти съм ловувал. Не ми ли се полагат два заека за толкова време?

-    Абе полагат ти се. И повече ти се полагат, ама когато е разрешено. Сега не давам, глобявам.

-    А хранилките за дивеча тази зима от Длъжка поляна до Сефера кой ги направи? Аз или тези, дето идват да ловуват от града, когато е разрешено, ама и когато не е? Онези с джиповете. Кажи, защо мълчиш?

-    Ти. Признателен съм ти. Ама недей така, бе човек. Тебе поне смя­тах за най-почтения ловец. А ти ме разочарова.

-    Не ме слушай ти мене, момче. Стар човек съм аз. Само тъй си при­казвам. Ти свойта си работа гледай. Пиши ми акта и не се разправяй по­вече с мене.

Този обрат в думите на стария ловец смути служителя на реда. Ако той продължаваше да спори с него, щеше да му отреже квитанцията и толкова. Но този човек сам настояваше да изпълни дълга си, признава­ше вината си и най-важното, осъзнаваше я. Това омекоти яростта му, омилостиви го и той седна при него на тревата. Не беше забравил добри­ната му към него, как като млад ловец го учеше да разчита дирите в сне­га, да поставя капани.

    -    Как ти се струва, има ли дивеч тази година? - попита горският, защото знаеше, че опитният ловец вече е преценил.

    -    Има. И сърни, и зайци, и диви прасета, и птици има. И слава богу! Докато има честни хора, разумни хора, които да се грижат за това богат­ство - ще ги има! Нахлуят ли по реките и горите масово ония с джипките и микробусчетата, започнат ли да хвърлят от стопанството като през ми­налото лято превишени дози с торове, ще свърши дивечът и хората ще свършат. Трябва всички да разберат тази проста истина, че дивечът без  нас не може, както и ние без него.

Много време разговаряха двамата мъже на брега на потока. Апостол успя да се похвали пред събеседника си с двамата си синове, с големите си задружни семейства. Разказа за снахата си, на която първо го доядя, дето му отмъкна момчето в града, а после как заради хубавия ù глас ù прости, как се привърза към нея, като му народи три внука.

      -  За 24 май ще си дойдат. Все се хваля пред внуците, че съм стар ловец, а още нито веднаж не съм ги гостил с диво месо. Да им заколя кокошка, ама те кокошка могат и от магазина да си купят, а див заек е възможно да похапнат само при дядо си. Остарях вече, току виж, взема да умра, а тъй и няма да съм си изпълнил обещанието да ги гостя с дивеч. Ще го задуша, ще го приготвя, тъй както Милка го приготвяше преди го­дини.

Умълчаха се мъжете. До тях, положило глава върху предните си ла­пи, кротко лежеше кучето. Слънцето се наведе ниско над баирите по­тъмня зеленото в полето. Дребни мушици еднодневки закръжиха над главите им.

-  Трябва да вървя, да одера зайците, преди да е мръкнало. .  

- И аз тръгвам - изтръска униформата си горският.

Потънаха зелените му дрехи в зеленото на храстите, а Апостол, по­несъл тежестта на зайците, запъшка по нагорнището към селото. Като се прибираше, гледаше пак да не срещне хора по пътя си. Най-напред одра зайците и окачи кожите им да съхнат. Наряза месото и го прибpa в къщи. После излезе да свърши шетнята по двора. Хвърли някои от вътрешностите на кучето и котките, които, докато смъкваше кожите, се въртяха в краката му и раздразнени от миризмата, настървено мяукаха. Напои овцете и агънцата. Нахрани прасето и кокошките. Стъкна огъня вън на тревата пред прага. Стопли вода и се изми. Сумрак легна над притихналата земя и обгърна всичко в тайнството си. Старецът затвори животните. Всичко беше ошътал. В съседния двор чу шляпането на чехлите на Ангелина. Изведнаж се сети, че агнетата му ù бяха направили поразии в градината. Влезе в къщи и взе в една тавичка част от месото. Приведе се под нацъфтелите клони на крушата, надвеси се през дувара и подвикна:

-  Ангелино! Ангелино, мари!

Чу шляпането на чехлите ù отново по циментовата пътека.

-   Какво има, Апостоле? Защо ме викаш?

-   Ела тука, ще видиш! Донесох ти нещо.

Тя видя месото в тавата и се зачуди:

-   Откъде толкова месо? Да не си заклал прасенцето?

-  Ходих на лов. Имам много, не мога да го изям сам. Донесох и на тебе да си сготвиш.

- Благодаря! Нямаше нужда!

-    Вземай, вземай! Какво да го правя аз?

Върна се назад. Главните в огъня догаряха. Притъкна го. Трябваше да си сготви нещо за вечеря. Докато чакаше да се разгори огънят, изпъна кръст на дървеното легло в кухнята. Изморил се беше от ходенето. Умо­рата първо натегна в мускулите, после се настани и върху клепачите му, замота в неяснота мислите му, накара го да ги загуби и го унесе в дрямка.

През отворената врата тихо влезе Ангелина. Носеше пълна паница с топла чорба, сиренце и хляб. Изтрака лъжицата на масата и старецът отвори очи, вдигна се.

-  Задрямал съм. Много път изходих днес.

-   Донесох ти топла чорбица да сръбнеш. Цял ден си бил по къра, сигурно си изгладнял.

Изпъшка старецът, надигна се и тежко седна на масата. Засърба шумно и апетитно чорбата. Услаждаше му се. Ангелина стоеше притихнала до него и с радост в очите го гледаше как се храни. Беше забравила 3а лошите агнета. От години не беше прислугвала на мъж на софрата, затова ù стана сега хубаво и леко на душата. От години и на Апостол никой не беше готвил, сам си готвеше, затова тъй много му се услади яденето. Услаждаше му се и за това, защото Ангелина го гледаше и мълчеше, но той четеше всичко в очите ù - разбираха се с очи, нямаха нужда от думи - така, както с Милка преди години.

А пролетната нощ завихряше нови порции тъма в клоните на раз­цъфтелите овошки и палеше нови и нови искри в очите на засиялото звездно небе. Притихнало, селото заспиваше. Само жабите в дерето де­ряха гърлата си, да се похвалят, че първи предчувстват идващото лято. Тази нощ и старият Апостол щеше да заспи спокойно с разтворено писмо до главата. Писмо от сина му с добрата новина, че ще му дойдат гости, че ще празнуват заедно най-светлия от всички български празници – 24 май. Беше готов да ги посрещне и най-после щеше да ги нагости за радост на децата с обещаваното от години месо от убитите зайци.