ОЧАКВАНЕ
- Апостоле, тук ли си? - викна някой от пътната врата.
Плътна като гласа на човека, който викаше, вратата не позволяваше да види кой е. Отдавна никой не беше го търсил, затова пъргаво скочи да го посрещне. Остро изскърцаха отдавна несмазваните панти, наби се силно скърцането им в мозъка, затова си каза: „Трябва да я смажа, пущи­ната. Откога се каня."
Пред него застана Райчо пощаджията с тежка препълнена чанта. Кòсите слънчеви лъчи на утрото го заливаха със светлината си, беше като позлатен. Златна беше и усмивката му, затова страхът, че може да му донесе лоша вест, мигом се разсея.
- Тук съм още, тук - отвърна домакинът. - За оня свят още не са ми пратили телеграма. Надявам се, че и ти не носиш такава?
- Разбира се. Като те гледам, още сто години живот има в тебе!
Тъй му рече, пък Апостол прочете в очите му друго, но нищо не каза. „Да си мисли, каквото иска. Не се давам аз."
- Много тиха ми се стори къщата. Питах се дали не си излязъл нанякъде.
- Откакто умря моята Милка, къща ...