С последните си пари ù купих божури. Това бяха любимите ù цветя, тъй като я връщаха назад в миналото, когато е била малка и е живяла на село, а в градината е имало тъмночервени божури и тя гледала как мравките лазят по листата им. Това бил първият ù сблъсък и допир до красотата на природата. Когато ми го разказа, автоматично ме върна назад в годините, когато и аз живеех на село. Спомням си как баща ми не подкрепяше семейството ми, беше винаги нервен и пиян и аз се страхувах от него. Един от най-ярките ми спомени беше как баща ми седи до ъгъла на къщата и пуши нервно, а аз седях на перваза на прозореца. Попитах го какво му е, а той отвърна, че не съм достатъчно голям да питам такива въпроси и че ще получа това право, когато си повиша оценките. Спомням си, че в двора имахме голяма череша с тъмночервени сладки плодове, но на мен баща ми ми беше забранил да ям от нея, защото събираше черешите и ги продаваше. Може би това ме подтикна към кражбата. Отначало започнах с дребни, незабележими кражби. Просто ми правеше удоволствие да крада. Крадях череши, които бяха много по-вкусни откраднати, крадях дюли от дървото на съседката, яйца от един човек, който беше малко дементен и въобще не се интересуваше кой влиза в двора му. Но с годините се усъвършенствах и станах изтънчен крадец. Сега се занимавам с джебчийство и обири.

Когато я видях за първи път, беше облечена с червена рокля и тъмно сако и като ходеше - кестенявите ù коси се полюшваха и я тупкаха по рамото. Беше съвършена. Аз чаках пред едно Бинго, готов да вляза вътре с маска и въоръжен. Но когато тя мина и усетих аромата ù, се разубедих. Последвах я, чудейки се какво да ù кажа. Вървях на известно разстояние зад нея, когато видях как заклещва токчето си между две плочки. Щеше да падне, но аз изтичах и я задържах. Помогнах ù да се освободи и тогава погледите ни се срещнаха. Тя имаше тъмнозелени очи - също като водите на бушуваща река.  Усмихна се.  Попитах я, дали ще излезе с мен на разходка. Отговори ми, че сега трябва да пътува по работа и тъкмо тръгнала към гарата. „Може би друг път.“ – казах и я попитах дали не иска да я изпратя. Съгласи се. Докато седяхме на перона и чакахме влака ù, я разпитвах разни работи. Така разбрах за божурите. Разбрахме се да се срещнем след една седмица.

И ето ме сега - вървя с божури в ръка към мястото на срещата ни - на брега на реката, до стария кораб. Стигнах, но нея я нямаше, а реката ме гледаше с мътнозелени очи - точно като нейните...