Ограбен живот - продължението

                                                вулгарен роман - 13-та част

Взех телефона си в ръце и влезнах в последно набраните номера. Избрах желания номер и се спрях. Чудех се дали да му звънна или да изчакам. Избрах второто. Оставих апарата на масата и се отпуснах назад към леглото. Започнах да мисля. Колкото повече навлизах в детайлите, толкова повече се убеждавах, че това нямаше как да го е извършил Вичонти. Та ние дори не бяхме сигурни къде живее този Крумеца, та какво остава Вичонти да го е убил. Абсурд! От друга страна пък, чак такова съвпадение…Вчера го търсихме, а днес вече е мъртъв. Ебах ти и номера, ебах ти и чудото. Не знаех какво да правя. Да му звънна? Стори ми се най-логично и отново взех телефона в ръка. Този път набрах номера на детектива. Вдигна ми веднага. Гласът му беше свеж, все едно е спал едно денонощие.

   - Събуди ли се, бе? – попита ме той.

   - Аз се събудих ама… - направих малка пауза – Ти гледаш ли телевизия?

   - Не, защо?

   - Ами, защото оня дето вчера го търсихме е дал фира – заслушах се напрегнато. Исках да разбера каква ще е реакцията му.

   - Аааа, така ли? Ами браво на него – всичко това беше казано с ирония и неприкрито задоволство. Изтръпнах.

   - Вичонти, какво става, бе? – попитах с треперещ глас.

   - Ти при майка ти ли си още?

   - Да.

   - Отиди в квартирата си и ме чакай – каза той и линията прекъсна.

   Облякох се набързо и излезнах от къщи. Бях като замаян. Нима това беше истина? Нима всичко това ми се случваше? Нима Вичонти е убил човек съвсем хладнокръвно? Вярно, че точно това каза, че ще направи, но все си мислех, че не е толкова сериозен. Едно е в момент на ярост да кажеш, че ще убиеш някой, съвсем друго е да го направиш. Не знаех какво да мисля. Виждаше ми се невъзможно да е той. Най-малкото заради това, че нямаше как да стане толкова бързо. Откъде ще е разбрал къде живее, сам ли е, не е ли… Имаше толкова много неизвестни, че… Но така или иначе скоро щях да разбера. Прибрах се в квартирата и зачаках. Пуших цигара след цигара и през минута поглеждах колко е часът. Точно загасих поредния фас и на вратата се звънна. Скокнах като ужилен и се втурнах към коридора. Беше Вичонти. Изглеждаше напълно спокоен, а изражението на лицето му като издялано от камък. Не показваше никакви емоции.

   - Светльо, к’во става бе? – припряно и с притеснение в гласа попитах аз.

   - Ела да седнем. Трябва да поговорим – каза той и се насочи към хола. Аз тръгнах след него.

   Седнахме един срещу друг и зачаках. Той съвсем спокойно си изкара кутията с цигари на масата, извади една папироса, размачка я между пръстите си и я пъхна в устата, запали я и звучно вдиша дима. Аз го последвах. Той ме погледна открито в очите и каза:

   - Аз бях!

   Устата ми се отвори и цигарата увисна, залепена на долната ми устна. Не вярвах на ушите си.

   - Ама… ама как ти, бе човек?... Ама то…

   - Успокой се сега и ще ти кажа това, което искаш да знаеш – говореше с такова спокойствие, все едно ще ми разказва виц – Просто се успокой и ме изслушай.

   - Добре, добре – казах аз, но въпреки това ми трепереше под лъжичката.

  - Но първо искам да  поговорим за нещо друго!

  - Добре, давай! Слушам те - изобщо не бях спокоен.

  - Искам за последен път да се опитам да те разубедя да не се захващаш с това. Искам много добре да си помислиш върху това, което ще ти кажа. Става ли? – срещнахме погледите си.

   - Да, става – казах аз.

   - Добре тогава! Искам да знаеш, че последваш ли ме, повече никога няма да имаш нормален живот. Никога! Винаги ще си с единия крак или в гроба или в затвора…Защото освен онези изроди, ще те преследват и от полицията. Защото, приятелю мой, ще се превърнеш в престъпник! Помисли способен ли си да загърбиш все още подредения си живот и да го замениш с живот, който е изпълнен със страх и самота, защото точно това ще стане! Помисли готов ли си да зарежеш всичко което обичаш, за да преследваш това което мразиш?! Аз вече няма какво да губя, освен живота си, но ти имаш много за губене. Колкото и да искаш Мария да бъде отмъстена, ти все още си имаш Нора. Все още имаш възможността да създадеш семейство и да обичаш. Помисли готов ли си да загубиш всичко това?! Готов ли си повече никога да не видиш Нора?! Не ми отговаряй сега! Искам добре да помислиш върху всичко това което чу и когато имаш готово решение да ми го кажеш. Каквото и да е то ще го приема и по никакъв начин няма да се опитвам да те разубеждавам в каквото и да било. Но ако искаш съвет от мен, просто ти казвам да не проваляш живота си! Имаш време да си помислиш добре. Ще чакам да ми се обадиш.

   Вичонти стана и тръгна към входната врата. Аз го изпратих. На излизане от нея той се обърна и ме погледна. Като че ли знаеше какво решение ще взема, с тази разлика, че аз си нямах и на представа как да постъпя. Той заслиза по стълбите и аз затворих вратата. Останах сам.

   ,,Майчице мила… майчице свята… ами сега?,,. Седнах на портмантото в коридора и бавно разтърках очите си. Как се стигна до тук? Как? С какво сгреших Господи? Или аз съм от тези които не обичаш? Какво да правя сега? Как да се справя? Вичонти ясно ми беше казал какво ще се случи ако реша да съм с него и беше прав! Толкова много се стремях да имам този живот. Да бъда с Нора, да създадем семейство, да няма нищо, което да помрачи щастието ни… а сега трябва да избирам! И ако избера да съм с нея и се откажа от това да тръгна с Вичонти, каква беше гаранцията, че всичко щеше да е наред? Никаква! Ако тръгна след Нора и Светльо бъде убит, нали онея ще тръгнат за мен. Така или иначе са решили, че и мен ще трепят. Не излагах ли Нора по този начин на по-голям риск, отколкото ако се разделим? Така поне щеше да е защитена. Нямаше да има нищо общо с мен и педалите нямаше да могат да ме докопат чрез нея. Щеше да тъгува известно време и после щеше да си намери някой добър мъж, с който да градят живота си. Само при мисълта,че това може да стане реалност, очите ми се насълзиха. Как да загубя жената, която обичах повече от себе си? Тази, заради която Шопа си отиде! Тази, заради която рискувах живота си, само и само да сме заедно! Какво ли щеше да каже Шопчето ако беше жив?

   - Шопе, Шопе… колко си ми нужен сега, братленце… колко си ми нужен – закрих лицето си с длани и заплаках.

   А Вичонти? С него какво ставаше? Каза, че няма какво да губи, но не беше така! Има! Да загубиш живота си малко ли е? Колкото и голяма трагедия да те е  сполетяла, друг няма да имаш! И това, че тръгваше срещу онези гадове, не означаваше ли, че по този начин защитава и мен и Нора? И двамата бяхме в кюпа. И двамата бяхме за отстрелване. Кое сега ми дава право да дам на заден и да се скатая някъде, като прокажен плъх? На няколко пъти ме попита дали съм готов на това и онова. Не съм! Как да съм готов за такова нещо?! Не съм и никога няма да бъда, но трябва! Има неща в живота, които искаш да направиш и които трябва да направиш и много често те се разминават. Желанието е едно, а това което трябва да свършиш е съвсем друго. Определено, от цялото си сърце исках да бъда с Нора и да не се намесвам във войната на Вичонти, но от друга страна ясно разбирах, че тази война е и моя. Затова трябваше да се включа в нея и да застана до рамото на приятеля си. Да бъдем заедно до края! А и по този начин, пак казвам, защитавах и Нора. Ако бях избрал да остана с нея, това по никакъв начин не означаваше, че щеше да ми се размине. Напротив! По-вероятно беше да ме очукат та и нея с мен. Така или иначе от тук нататък живота ми нямаше да е нормален без значение какво ще реша. Единия вариант беше, още сега да сложа край на досегашния си живот и да тръгна с Вичонти, а другият вариант е да се вкопча в Нора и да живея скован от страх да не би някой да посегне на семейството ми.  Решението беше тежко, но в същото време лесно и логично. Не исках да живея като страхливец, не исках цял живот да се самообвинявам, че не съм последвал Вичонти. Това е! Всичко беше ясно. Бях на линия, наравно с приятеля си!

   А Нора? Какво щях да ù кажа? От къде щях да намеря сили да се откъсна от нея? Да, хората се срещат и разделят, но в повечето случай това става, когато и двамата или поне единия от тях го иска. Никога не бях чувал, една двойка да се раздели в момент в който са влюбени лудо един в друг и неистово се обичат. А сега точно това трябваше да стане! Въпреки силната ми любов към нея, въпреки огромното ми желание да остареем заедно, въпреки огромната ми обич, аз трябваше да й кажа, че се разделяме. От къде сили за това? И то още повече, че не трябваше да и казвам защо. Без обяснение, без нищо. Разделяме се и край! Точка! Акъла не ми го побираше. Ами с мен какво ставаше? Знаех, че никога няма да я преживея. Точно в този момент се надявах да падне гръм и да ме затрие та да се свърши.

   Влезнах в спалнята и отворих гардероба. Започнах да разглеждам дрехите й и да ги галя с ръка. Бяха наредени по закачалките. Ризи, панталони, поли, рокли и разни подобни. Придърпвах ги към лицето си и вдишвах силно аромата им. Исках да си го запазя за винаги. Измежду всички закачалки се появи една, на която висеше една нежна нощница, с която обичаше да си ляга. Много фина и красива. Обичах да я гледам когато беше с нея, обичах да я любя без да я свалям, обичах нежно да провирам ръка, между нея и гръбчето ù и да я галя, а тя сгушена в мен да мърка тихо. Хванах нощничката в ръце и седнах на леглото, закрих лице с нея и нежно прошепнах:

   - Норе… Норенце… Любов моя – отпуснах се назад, стискайки дрехата в ръце и тихо заплаках.

                                                                                                                                         ( следва )