Ограбен живот - продължението

                                              вулгарен роман - 23-та част

   Когато еуфорията ни утихна и нещата придобиха нормалния си вид, попитах Вичонти:

   - Какво ще правим нататък?

   - На първо време ще се приберем по къщите и ще чакаме да видим накъде духа вятъра. После ще решим!

   - Добре – съгласих се аз.

   Умълчахме се. Нощта беше ясна и прохладна. Завоите следваха един след друг и аз някак си механично ги следвах. Опитвах се да разсъждавам над това, което се беше случило, но явно поради все още високия адреналин не можех да събера мислите си. Те се блъскаха една в друга и в съзнанието ми започна да цари пълен хаос. Тръснах глава и се опитах да се съсредоточа върху шофирането си. Сетих се за детето и жената.

   - Дали вече са ги намерили? – попитах аз.

   - Малкия и майка му ли?! Сигурно – спокойно отвърна детектива.

   - Дано са добре – бях истински загрижен за тях.

   - Абе силно казано - добре, но ще го преживеят.

   Така си беше. Шока който преживяха нямаше лесно да ги напусне, а ужасния спомен щеше да им остане за цял живот. И то заради какво?! Заради простия Сарък! Абе ‘що всички бандити се мислят за недосегаеми бе?! Все едно са безсмъртни. Мислят си, че всичко им е разрешено, че могат да мачкат хората, да грабят, да убиват, без никой да им потърси отговорност за това. Ама като се замисля, има защо. Колко много доказани престъпници са залавяни и само след няколко дни биват освобождавани, а делата им остават в небитието! Е като е така, как няма да се мислиш за недосегаем?! То едва ли не закона ти го позволява. Щом си плащаш, прави каквото си искаш. Така излиза. Само, че идва един момент в който настъпваш котето. И като настъпиш шибаното коте, спасение няма. Тогава вече действа друг закон. Този от който няма отърване и присъдата е само една. Смърт! В повечето случаи тази присъда се издава от онези с които доскоро си ял и пил, но ето, че и това си има изключение. Като сега! Сега присъдата беше издадена от един достоен и честен човек. Човек, който не позволява на никой да го мачка и е готов да се защити на всяка цена. И точно на този човек, изродите отнеха всичко само за един миг. Отнеха цялото му щастие и цялата любов на света. Но те не си дават сметка, че когато отнемеш на човек точно тези неща, в него не остава нищо друго освен омразата и жаждата за мъст.

   Знаех, че Вичонти ще доведе нещата до край. Отмъщението за него се беше превърнало в целта на живота му. Нищо друго не го интересуваше. Нищо! И аз смятах да го следвам до самия край

   - Какво се умълча? Да не ти е жал за Саръчето? – иронично попита детектива.

   - Толкова ми е жал, че направо ми иде да ревна – също толкова иронично отговорих аз.

   - Ама да ти кажа честно… не мислих, че ще го направиш. Бях сигурен, че няма да можеш да дръпнеш спусъка.

   - И аз така си мислих ама на! И знаеш ли какво?

   - Какво?

   - Чувствам се добре пич – погледнах към Вичонти – Чувствам се добре!

   - И  аз – каза той и се отпусна назад.

   Подминахме Вакарел, посока магистралата и когато я наближихме Вичонти ме накара да карам към София. Учудих се и го попитах защо, а той ми отговори, че там ще се отървем от колата и ще се приберем с влака в Пловдив. И наистина така беше най-разумно. Иначе беше много вероятно, там където оставих майката и детето, сега да има полиция и да ни спрат. Тогава щеше да стане сложно. Подкарах на запад по магистралата и не след дълго влезнахме в столицата. Движението беше обичайното за сезона. Едни заминаваха, а други се прибираха от морето, готови отново да се потопят в сивотата на своето ежедневие със свежи сили.

   Когато навлезнахме в града, отбихме от главния път и подкарахме в междублоковите пространства. Тесните прашни улички, с надупчен като швейцарско сирене асфалт не след дълго ни отведоха пред един, видимо изоставен още преди години строеж. Вичонти ми каза да спра. Паркирах отстрани на него. Загасих мотора и зачакахме. Оглеждахме се във всички посоки за нечие присъствие, но нямаше нищо, което да ни обезпокои. Тогава Вичонти извади ножа с който беше отрязал ухото на Саръка, разгъна го, обърна се назад и го заби в тапицерията на седалката.

   - Какво правиш бе? – стреснато попитах аз.

   - Ще видиш. Гледай и се учи – с усмивка ми отвърна детектива.

   Когато свърши работата си с ножа, в ръката му се мандахерцаше едно голямо парче плат. Аз го гледах учуден.

   - Пистолета в теб ли е? – попита той.

   - Да – казах аз, след което се сетих, че другия пистолет остана в буса и добавих – Ама т’ва е твоя. Моя беше в буса.

   - При мен е. Взех го преди да драсна клечката – отвори вратата на колата и излезе навън. Последвах го.

   Той отвори капака на резервоара, отвъртя капачката и започна да пъха вътре парчето плат. Когато свърши, извади запалката от джоба си и поднесе огънчето си натам. Плата пламна.

   - Давай след мен – каза той и се затича към близкия блок.

   Аз не чаках втора покана. Така побягнах, че в един момент дори го изпреварих. Завихме покрай блока и долепихме гърбове към стената. Очаквах да чуя мощен взрив, като по филмите, но нищо такова не се случи. Подадохме глави от ъгъла. Виждаше се само лек пламък и нищо друго. Тъкмо си мислех, че нищо няма да се получи, когато изведнъж лумна силен, ослепителен огън и за секунди обхвана цялата кола. Изненадах се, че не последва гръм. Поне по филмите, колите летяха като пуканки нагоре.

   - Да изчезваме! – каза Вичонти и ние тичешком потънахме в тъмнината между блоковете.

   Когато излезнахме на един по-главен път се заоглеждахме за такси. Не чакахме дълго. Спряхме първото което се зададе срещу нас и поехме към гарата. След малко повече от три часа, вече се намирахме на централната гара в Пловдив току що слезли от влака, пътуващ по линия  София – Бургас. Утрото вече беше настъпило, а синьото небе и меката слънчева топлина предвещаваха още един топъл летен ден. Разбрахме се да се приберем, да починем, а в късния следобед да се видим отново. Казах на Светльо да ми се обади, когато реши и се отправихме към пиацата с таксита. Качихме се в различни коли и всеки пое към дома си. По пътя усетих силен глад. Не бях слагал залък в устата си от близо два дни. Накарах шофьора да спре до една баничарница, купих си две мазни и топли банички с боза и продължихме към квартирата.

   След по-малко от час, вече бях се наял като прасе с вкусните банички, бях си взел душ и сега усилено се опитвах да заспя, полегнал на широката спалня. Да, ама не! Нищо не се получаваше. В момента в който затворех очи, в съзнанието ми се явяваше окървавеното тяло на Саръка. Виждах и себе си. Като на кино. Стоя изправен с насочен към пода пистолет и дърпам спусъка. Тялото подскача леко и край! Свърши се!

   Колкото и да се опитвах да заспя, все това се повтаряше. Накрая се отказах. Станах от леглото и отидох в хола. Излегнах се на дивана и пуснах  телевизора. Спрях се на един канал за животни. Даваха нещо за подводното царство на не знам кое си море или океан. Загледах се. Красивата подводна картина, в която се редуваха рифове и корали, разни странни морски създания и не до там странни, така ме отпусна и успокои, че неусетно съм заспал. Нямам спомен да съм сънувал нещо, но когато отворих очи с учудване разбрах, че минава пет часа. Протегнах се продължително на дивана и звучно се прозях. Погледнах телефона, нямаше пропуснато повикване. За момент си помислих дали да не звънна на детектива, но се отказах. Така или иначе, уговорката ни беше той да се обади. Станах, повъртях се малко из стаите, но не ме свърташе. След окончателното тръгване на Нора, квартирата беше станала някак си тъмна и неприветлива.

Всичко хубаво, което се беше случвало в нея през последните три години, вече не съществуваше. И за съжаление, никога нямаше да бъде отново. Никога!

   Реших да посетя майка ми. Когато стигнах пред блока, я видях да седи на една пейка, под дебелата сянка едно дърво и да нищи клюки със съседките. Доближих се до тях. Първата й работа, като ме видя, беше да пита дали съм ял, а втората дали Нора се е прибрала. За пред нея все още поддържах версията, че тя си е в Харманли заради болната си баба и сега отново я потвърдих. Обясних й, че може да отнеме време, разменихме си по още някоя и друга дума и аз и казах, че ще тръгвам на работа. Излъгах я, че ще работя нощна смяна с таксито. Взехме си довиждане и аз се отдалечих в посока на любимия ,,Бумеранг,,. Надявах се да се видя с моите хора, но за съжаление нямаше никой. Седнах на външния бар и си поръчах бира. Колежката на Нора ми отпуши една ледена и ми я поднесе. Отпих с огромна наслада. Попитах я къде е компанията и тя ми каза, че са заминали на планина за няколко дни. Завидях им. Така ми се щеше и аз да съм с тях, но… уви! Ядец! Отпих отново. Разбира се, пак се наложи да лъжа барманката за Нора. Обясних и , че не знам кога ще си дойде, защото баба й е много зле и разни там врели-некипели. Точно, когато си поръчах втората бира ме потърси Вичонти. Каза ми, когато съм готов да тръгвам към тях.

   Ще кажете – ,,Абе тоя вчера уби човек, а днес - видиш ли – си пие спокойно бирата. Дрън-дрън,,. Истината е, че и аз се учудих на това си поведение. Бях сигурен, че ако наистина убия някой, няма да знам на кой свят се намирам. Бях убеден в това, но ето, че не стана така. В този момент, бях напълно спокоен и в кондиция. Нямам идея как и защо стана така, но е факт. Наистина и до днес нямам никакво обяснение. Явно беше някакво състояние на психиката. Може би бях приел нещата такива, още преди да се случат. Не знам, но не се чувствах по-различно от друг път. По-напрегнат – да, но не и изплашен. Така беше.

   Минаваше седем. Бяхме седнали в кухнята на Вичонти защото на терасата, върху скарата се печаха сочни свински пържоли. Детектива се беше постарал. На масата беше сервирана свежа салата със всичките й там екстри, в елипсовидна чиния, бяха нарязани няколко вида сухи мезета, а студената домашна ракия, беше изпотила чашите. Приказчица!

   - ‘Айде наздраве – поднесе чашата си към мен детектива.

   - Наздраве – казах аз и в миг отекна нежния звън на тънкото стъкло.

   Отпихме. Ракията беше вълшебна. Оставаше само да станат и пържолките и всичко щеше да си дойде на местото. Не след дълго и те бяха сервирани. Вичонти се настани срещу мен.

   - Е, как се чувстваш? – попита ме той.

   - Учудващо добре – казах и се усмихнах.

   - Хубаво… това е хубаво – с задоволство отбеляза той.

   Пихме по още някоя глътка придружена със салата и мезе и тогава го попитах:

   - К’ви мислиш да ги вършим от тук нататък?

   - Ще се поослушаме два–три дни и после, ако всичко е наред ще действаме с Дебелия.

   - Какво може да не е наред?

   - Скоро ще разберем – отговори детектива – Така или иначе случая с отвлеченото дете и майка му, ще се раздуха. Сигурен съм, че вече са разпитани от полицията.

   - Ти пък? – изненадан казах аз.

   - К’во ти пък?! Ако видиш някъде, зарязани жена и дете, завързани и изплашени посред нощ, няма ли да се обадиш на полицията? А?

   - Е, ще се обадя… - смотолевих аз.

   - Е ми тогава?!…

   - Да, ама те не са ни видели лицата. Какво ще кажат? – констатирах аз.

   - Не става въпрос какво са видели, а какво са преживели. Ще кажат кои са, че са били отвлечени, ще опишат буса най-вероятно, ще кажат, че похитителите са били двама, че са искали Саръка и така нататък. Ще кажат всичко, което са видели и чули. Това е.

   - Да, ама полицията няма как да стигне до нас. Нали? – попитах с леко притеснение.

   - Така мисля. Като разберат, че става въпрос за Саръка, ще тръгнат в посока – разчистване на сметки. Поне така се надявам.

   - А ние как ще разберем, какво са казали на полицаите?

   - Официалната версия ще я чуем по новините, а истинската няма от къде да разберем.

   - Е ти няма ли как да попиташ някой бивш колега? – наивно попитах аз.

   Вичонти ме изгледа изпод вежди.

   - Ами то по-добре да отидем и да се предадем бе! – реакцията му беше емоционална – Ти чуваш ли се изобщо?!

   - Ееее…хубаво де! Само питах. К’во се впрегна такъв?

   - Като говориш глупости, как няма да се впрегна.

   - Добре де. Еййй, да не пита човек нещо. ‘Ай кажи едно наздраве – усмихнах се аз и вдигнах чашата. След малко се чу познатия звън на стъкло и всичко си дойде на мястото.

   - Знаеш ли какво се сетих? – започнах нов разговор аз, докато дъвчех парче сочна пържола.

   - Какво?

   - Ами сетих се, че тия боклуци, дето искат да ни убият, защо изобщо са потърсили Дебелия?

   - В смисъл?

   - В смисъл, че можеха да ни видят сметката без него. Нали уж са мощна организация? За к’ъв к*р им е Дебелия?

   Вичонти се подсмихна под мустак:

   - Защото са хитри, Емо, затова са го потърсили.

   - Ще ми обясниш ли? – беше ми любопитно, какво е виждането му за това.

   - Да – каза той и наля нова ракия в чашите – Слушай. Когато са решили съдбата ни, а именно да ни очукат, е трябвало да намерят най-подходящия човек за това. Имам предвид, че всичко е трябвало да се изпипа така, че никой да не се усъмни в тях. Трябвало им е човек, който да не се усъмни в техните намерения и да изпълнява, това, което му кажат. В лицето на Дебелия са намерили точно този човек.

   - Как така? – попитах с интерес.

   - Ами ей така! Дебелия беше част от групата, която работеше за Мурад на територията на България. Беше втория човек след Боро. След разбиването на групата им, той има личен мотив да си отмъсти на виновните, демек на нас. И какво става?! Онези изчакват да мине достатъчно дълго време, свързват се с него чрез някой свой човек и му казват, че трябва да организира убийството ни. Казват му, колко е ценен за тях примерно и как разчитат на него. И тоя тъпан се връзва. От там на сетне е ясно. Нали чу Саръка?

   - Да бе. Това ми е ясно, но аз се чудя защо ще търсят Дебелия, който още повече е в затвора, а не наемат някой, който да ни свитне и край?

   - Защото братчето ми, след като Дебелия си свърши работата и ние сме мъртви, най-вероятно щяха да го намерят я обесен в килията, я в някое инсценирано сбиване в затвора, щеше да бъде убит. Сега схващаш ли?

   - Ми…не точно – объркано отговорих аз.

   - Емо – детектива ме гледаше право в очите – Целта е била, Дебелия да бъде накиснат за всичко. Нещата щяха да изглеждат така, че през тези три години в затвора, цървула е замислял отмъщението си. Запознава се със Саръка и го навива да участва. Онзи се съгласява. Намира човек, който да ни ликвидира и той го прави. Ние сме трупове, а Дебелия е убит или самоубит в пандиза. Саръка и всеки, който е знаел за това изчезват. Следите са заметени, а чрез платените медии и политици, които онези със сигурност имат, се лансира точно тази версия. И на всичко отгоре ще изглежда напълно достоверно. И вълкът сит и агнето цяло. Разбра ли сега?

   Гледах го опулен. Целия разказ беше толкова логичен, че няма на къде повече.

   - Стига бе! – преглъщайки казах аз – А от къде си сигурен, че е така?

   - Така е, няма друго обяснение. Просто няма.

   - Хм…- измрънках и започнах да се чеша по брадата – Ами тоя…сърбина? Той какъв е? Саръка каза, че го е виждал само веднъж.

   - Е той вече е от хората на Мурад. Само дето Саръка не е знаел че е така. Мислил е, че Дебелия му го праща.

   - Ама се издъни – казах аз.

   - И затова е дал фира.

   - Дали? – с леко съмнение попитах аз.

   - Сигурен съм. Няма кой да му прости такава издънка.

   Продължихме с мохабета до късно вечерта. Основно разговора ни се въртеше около събитията, които се бяха случили и техните евентуални последствия. Мислихме, какво следва от тук на сетне. Как ще действаме и разни подобни. От всичкото говорене, стана ясно, че така или иначе Дебелия трябва да умре. Все още нямахме план как да стане това, но целта беше ясна. С напредването на вечерта и пресушаването на близо литър ракия, настроението ни се промени в такава посока, че изкуството в лицето на поезията взе превес. Започнаха се едни декламации, ум да ти зайде. То беше Смирненски, то беше Вапцаров, то беше Пеньо Пенев, Христо Фотев и кой ли не още. Но няма да забравя едно стихотворение на Пеньо Пенев, което Вичонти, станал прав и разплакан, издекламира така, както едва ли някога ще чуя. Казваше се ,,Пътека,,. През първите два куплета видимо си сдържаше сълзите, но на третия не успя. Те потекоха по двете му страни, но той не спря. И така до края, а куплета на който се разплака, гласеше:

                                                 ,,Всеки своя пътека си има,

                                                    всяка бърза и търси човека…

                                                    И аз имах пътека любима,

                                                    и аз някога имах пътека!,,

   Накрая не се сдържах  и аз. Когато свърши, аз станах, заобиколих масата и силно го прегърнах. Плачех заедно с него, защото знаех за кой са сълзите му.

   - Миме…Миме... Любов моя… – чух го тихо да шепне през сълзи, подпрял глава на рамото ми.

                                                                                                                                         ( следва )