Това е първият от поредицата "Окъс(н)ели разкази".
 Хем ще са къси, защото не мога да пиша дълги, хем ги разказвам късно...
Дано ви харесат!
Б.

–Я, па баш на тоя урок не сам бил… Тоя ден сигурно не сам бил в училишче!

Получих отговора на бански диалект..

Тъкмо преди две минути един мъж отвори портата към двора и изрече нещо като:

„Кески ил’я?” или нещо подобно, което на мен ми прозвуча някак като „френско”. От този език не разбирам и бъкел, но мелодиката му ми е позната… Нали съм слухар-музикант!

Това, дето го рече човекът, бе адресирано най-вече към кучката на име Бафи - порода „улична подобрена”, леко проскубана вярна пазителка на двора, задъхала се от лай по непознатия… 

А той, както се бе появил, така и изчезна зад портата. 

Виждам, че  Бафи не спря да лае, въпреки че намали значително темпото.

Значи, французинът е още тука…

- Абе ти нали си учил френски? Защо не рече нищо на човека? Може да искаше да пита нещо… - рекох на баджанака.

А той, както си е свикнал, ми лепна горния отговор… И добави:

– Ти па, отде си сигурен…

Но в същия момент портата се отвори наново и заедно със същия мъж се показа и една жена, която ни се усмихна и рече:

– Бонжур!

- Бонжур!!! – В единогласие отговаряме двамата с баджанака, като добавям и едно: 

-Коман са ва? (Това просто защото се сетих!) 

Дотолкова знам, джанъм!

– Видя ли бе?! – викам му, а той някак спокойно си върти лъжичката в чашата с черното кафе, приготвено „на джезве”. 

По турски.

Б.Калинов

07.09.2011 г.

Пловдив

Фотография: Б. Калинов- "Банско"