Ех… Има си хас!!! Стъпките назад – към дома - са тежки… Бавни. Не разбрах какво е положението там и хем ми е любопитно, хем не ми се ще да разбера по- рано разочарованието (Ако го има, де…). Някак не ми е по сърце, разбирате ли?
Лъскаво черна като въглен котка се промушва през счупените дъски на оградата пред първия, както се види, изоставен двор от лявата страна на улицата и се завърта в ляво и дясно да се гали в краката ми. Това пък какъв знак е?! Очите ù - восъчен опал - в жълти и светлосиви тонове, които леко потъмняват, щом се вгледам в тях. Не вярвам в такива неща, но… Много ми се струпа напоследък, та не знам доколко всичко, което се случва е наистина… Или пък – не?!
Вече замърка почти приспивно от погалването, а опашката ù почти се усуква около ръката ми, като да ме дърпа на някъде. Направи няколко стъпки, а после се връща… И към двора! Тръгвам след котката. Леко дръпване… И една дъска, държаща се само на един пирон отваря процеп в оградата, точно колкото да се промъкна вътре. ...