Сякаш имах нужда от очаквания... Добре си живеех и по течението, без да се замислям, усмихвайки се небрежно на хората - от добро възпитание, предполагам. Не че ме интересуваше особено, аз бързах, винаги бързах за някъде и нещо. От толкова бързане изпуснах момента, в който изгубих почти всичко, но най-вече изгубих от себе си. Това беше моментът, когато се изморих и спрях за момент, опитвайки се да почувствам каквото и другите - привързаност, граничеща с влюбване, чиста обич и усещането за дома. Но домът ми не беше там, където се върнах, нито беше приятел този, за когото скачах в огъня, а онзи когото с трепет очаквах да видя отново - се оказа непознат. Въобразила съм си, не го познавах, от образа му беше останало само едно лице, в чийто очи, колкото и да гледам, щях да видя... нищо от себе си. Но висейки на перваза от последния етаж така или иначе губиш очаквания, а и за какво са ти? Нали после няма "После". Постъпваш егоистично, наранявайки някой, който ти вярва, казвайки му "Съжалявам". Аз наистина съжалявах, че трябваше да залича целия си живот до сега и да се застраховам от разочарованието в бъдеще. Тогава... хората, които обичах до вчера не ги беше грижа особено. Те нищо не казаха, просто ме бяха отметнали като решен вече проблем. Аз знам, че не съжаляваха или някога щяха го сторят, но и дори да го бяха направили, аз пак щях да усещам, че част от мен е изгубена просто тази част щеше да е доверието, не смисъла. Имаше някой, който не прие извинението ми и изглежда нямаше намерение и да ми прощава. Този някой затвори прозореца и прати по дяволите целия свят, а мен... мен ме остави да плача... от вътрешната страна. И не беше само един - те бяха на моя страна.