Полуфиналът срещу „Лондон Атлетик“ наближаваше. В дните преди големия мач Алвин отбягваше интензивните тренировки. Бил Колинс му беше дал зелена светлина да се готви по собствена преценка и съобразно нуждите на изхабеното си тяло. Сутрин Прийс минаваше закратко в гимнастическия салон, после правеше леки упражнения с топка и конуси и играеше „петима в отбор“¹ на малкото тренировъчно игрище. Не се включи в нито един от свирепите маратонски кросове, с които през следобедите Колинс товареше останалите играчи. Вместо това седеше с часове сам пред телевизора в треньорската стая. Гледаше видеозаписи на последните мачове на лондончани и наблюдаваше стила и движенията на нападателите им.

      Беше си съставил краткосрочна хранителна програма и стриктно я спазваше. Разграфил беше диетата по дни, часове, брой хранения и калории. Всичко нанасяше грижливо в таблица. Ежедневно следеше теглото и пулса си. Вечер лягаше точно в десет. Нито веднъж не излезе навън и не сложи грам алкохол в устата си.

      В събота сутрин стана рано. Времето се случи слънчево и топло за април. Посъбра живителна светлина на балкона на хотелската си стая. Бил Колинс бе харесал един спокоен хотел в глухата провинция северно от Лондон. Бяха само на час път до „Уембли“. Тръгнаха към стадиона малко преди обед, мачът почваше в три следобед.      

      Огрян от щедрото пролетно слънце, „Старият красавец“ изглеждаше по-импозантен от всякога. Построен в ерата на Джордж Пети, той показваше величието на късната Британска империя. С двете бели кули-близнаци, с широките полегати терасовидни трибуни, с елипсовидната козирка от алуминий и полупрозрачно стъкло, която бранеше публиката от капризите на природата. Тревата на игрището беше в обичайното си безупречно състояние, прясно напоена и подстригана. „Уембли“ разполагаше с най-добрата система за тревно поливане в света.

      Ясното сухо време обещаваше перфектни условия за игра. Подухваше съвсем лек ветрец. Зрителите бяха заели местата си по трибуните и очакваха спектакъл. Над осемдесет и осем хиляди билета бяха разпродадени. Събитието щеше да се излъчва по телевизията не само във Великобритания, но и в много други страни.

      Първата работа на Бил Колинс бе да изпревари колегата си Майкъл Грийн и да окупира южната съблекалня. Тя беше „по-щастливата“ от двете съблекални. По стечение на историята повечето мачове се печелеха от отборите, които ползваха Южната. Английският национален тим също я използваше при международните си срещи. Играчите на „Йоркшир Юнайтед“ обградиха своя треньор и слушаха последните му указания. Когато треньорът приключи със схемите и чертежите, Прийс отскочи до тоалетната. Наплиска лицето си с вода и се погледна в огледалото над мивката. Беше по екип. За пръв път в живота си помисли, че отсреща го гледа един вече остарял мъж. Мъж, който отдавна е преминал възвишения и хребети в големия спорт. Пое си въздух и гласно изрече на Алвин от огледалото:

      - Не прави грешки! Моля те, не прави никакви грешки!

      За миг си представи как татуировките на Ирландеца се плезят и кривят на всички страни, а Ирландеца е съвсем гол зад него и го изнасилва, реже пръстите му с ножа, дъвче ги и шумно се хили. С много усилия успя да изтрие тази картина от главата си.  

      Върна се при съотборниците си в „щастливата“ съблекалня. Бил Колинс вече го нямаше там. Беше заел място на треньорската скамейка отвън, оставяйки момчетата да си кажат последни думи насаме. Капитанът Прийс взе в ръце футболната топка, блъсна я сърдито два-три пъти в пода, размаха свит юмрук и извика:

      - Айде, „Юнайтед“! Да сритаме надутите им лондонски задници! Играете за емблемата, за треньора си и за хората на Йоркшир, които ви боготворят! Победа-а-а!

      Одобрителни възгласи огласиха Южната съблекалня. Почти в същия момент на вратата ѝ се почука три пъти. Това бяха стюардите. Даваха знак, че е време тимът да излиза. И наистина, „Лондон Атлетик“ вече се бяха строили в редица в тунела. Чакаха другия отбор, за да се покажат заедно на публиката, както изискваше традицията.

      Алвин Прийс поведе момчетата си в коридора и се поздрави с по-старите играчи на „Атлетик“. Прочете учудване в две-три лица, явно изненадани, че го виждат. Не изглеждаха нито разтревожени, нито обнадеждени. Той застана най-отпред в колоната. Прегръщаше топката пред гърдите си.

      Вдясно от него беше другият капитан, исполинът Дейвид Лойд от „Лондон Атлетик“. Алвин го познаваше добре, преди двамата бяха съотборници в националния отбор. Лойд също държеше футболна топка пред себе си, но в ръцете му тя се губеше и приличаше на топче за тенис. Той беше голям нервояд, известен с мръсните си психологически игри.

      - Ал, за колко играете днес? – попита Лойд. – Какви са ви бонусите за победа?

      - Две хиляди на човек – излъга Алвин. Всъщност при успех никой от отбора нямаше да прибере повече от хиляда и двеста лири, такива бяха клубните ограничения.

      - Нима? Виж ти, хич не сте стиснати за северняшки бедняци. Ама и последната ни резерва е по-охолна от вас. Ние сме на пет бона за титуляр и наполовина за пейка².

      - Много хубаво, Дейв. Много хубаво. Само че утре аз ще имам две хилядарки в джоба, а ти ще онанираш за твоите пет бона и ще си ги представяш.

      Колин Крам – „Козбо“, който бе втори в редицата след Алвин, чу разговора и се изсмя. Той потупа другарски своя капитан по рамото. Лойд си сви перките без да каже нищо повече. Изсумтя, вирна гордо глава и зяпна напред към изхода.

      Време беше да излизат.

      Трибуните ги посрещнаха със силен рев. Вееха се стотици знамена с цветовете на двата отбора. Вляво бяха белите сектори с почитатели на „Йоркшир Юнайтед“, а вдясно – червено-черните фанатици от „Лондон Атлетик“. Неутрални бяха само в кралската ложа с особите и официалните лица, а също и местата за спортни журналисти и коментатори. Те бяха точно над тунела с излизащите играчи.

      По традиция всеки от двамата капитани, извеждащи тимовете, държеше по една футболна топка. Хвърляше се жребий и той решаваше с коя да се играе през първото полувреме и с коя през второто. На излизане от тунела капитаните най-често се затичваха и тупкаха топката в тревата пред себе си или пък я държаха под мишница със самоуверено изражение. Правеха всичко за да изглеждат колкото се може по-наперени и внушителни. Искаха да респектират публиката на противника и да я накарат да притихне.

      Дейв Лойд направи точно това. Тупна топката няколко пъти, след това се засили и скочи много нависоко. Във въздуха мощно направи чупка с тяло. Той показа на всички страховития си отскок и намерението цял мач да тормози съперниците си с игра с глава. Но веднага Алвин Прийс стори нещо съвсем различно и смайващо.  

      Той стъпи на любимата трева и направи няколко бавни крачки напред. Пусна топката от дланта си и когато тя политна да пада надолу, я посрещна с десния крак. Изстреля я с всичка сила право в небето. Топката летя във въздуха две-три секунди, а когато взе да се приземява, Алвин вече се бе придвижил до точното място. Той подложи левия си крак и я укроти в легълцето между глезена и горната част на ходилото. Топката кацна и кротко заспа на левачката му. Без да докосва земята нито за миг.

      Това беше изключителна проява на техническо майсторство и увереност. Никой не беше си позволявал такава дързост, откакто великият Джордж Бест го стори за пръв и последен път на финала през шейсет и осма. Целият стадион избухна в овации. Дори привържениците на „Атлетик“ ахкаха и ръкопляскаха. Алвин помаха на публиката, а след това се обърна към официалната ложа и се поклони. Мнозина му станаха на крака, аплодисментите се усилиха. Всичко сякаш беше театрално представление, а не футболен мач. В този миг един слабичък прошарен футболист наистина изглеждаше артистичен и изящен. Той поне за миг доближаваше самия Лорънс Оливие³.

      Но само секунди по-късно лидерът на „Йоркшир Юнайтед“ се върна към спортните си инстинкти. Колегата му Дейвид Лойд можеше да бъде мръсник и да играе номерца, но и Прийс умееше да хитрува на дребно. Той огледа грижливо вчесаните на път момчета, които стърчаха зад тъчлиниите. Бяха шестима и задачата им бе да подават отскочилите извън терена топки. Алвин бързо изтича при треньора си.

      - Бутни по една петачка на момчетата, Бил. – каза той. - Да забавят темпото. Нека не бързат да връщат топките, реферът не го засича на хронометъра. Ние нямаме бърза работа.

      „Йоркшир“ действително не бяха се засилили. Бил Колинс беше разработил предпазлива тактика с бавна игра, отчасти за да даде възможност на капитана си да диша. Беше пуснал петима защитници и фалшива деветка. Както винаги Алвин щеше да е либеро зад останалите. Колегата му от „Атлетик“ Майкъл Грийн не изглеждаше много по-смел. Срещу петимата бранители на Колинс той излезе само с един център-нападател, а в опит да го изненада бе преместил обичайното си ляво крило на десния фланг. Разчиташе инсайдите да пробиват от втора позиция.  

      В сектора за журналисти колоритната фигура бе „Копринения“ Чарли Скот. Той коментираше пряко за Би Би Си. Всички страшно го обичаха, освен стоящите наблизо запалянковци на „Йоркшир“. Още щом го зърнаха, те взеха да му се присмиват и да му подвикват обиди. И нищо чудно, защото навремето Коприната бе дребно и чевръсто крило. В знаменитата си кариера той бе направил много поразии на „Йоркшир“. Беше напълно нормално феновете им да не го харесват. Но Чарли Скот беше ненадминат коментатор, имаше най-уникалния драматичен глас в занаята. Отчетливият му шотландски изговор правеше и най-скучните двубои да изглеждат напрегнати и интересни. Сега Коприната дръпна от тежката си пура, отпи от скритото в шлифера уиски (тогава тия работи още ставаха, макар и само срещу рушвет) и започна работа:

      - Скъпи дами и господа, добррре дошли в хрррама на футбола! Ех, старррия „Уембли“! Той ви посррреща ведъррр и гостопррриемен, черррпи ви със слънчева светлина, ех старррия „Уембли“, и ви кани да пррроследите още едно интррригуващо прредставление в исторррията му на домакин на най-великия турррниррр в света. Сто и девето издание на Купата на Англия, а в днешния ден място на финала ще си оспорррват два напълно ррравностойни тима. „Лондон Атлетик“ срррещу „Йоррркширрр Юнайтед“. Ех, старррия „Уембли“! Какъв полуфинал ще види пак! Да чуем сега националния химн. Бог да пази кррралицата⁴!

      Чарли изключи микрофона за пет секунди и като истински шотландец напсува кралицата на воля и с огромно удоволствие. Футболистите на двата тима замръзнаха в центъра за химна. Изпяха го заедно с трибуните в неподреден хор, фалшиво и гръмогласно. След това се разпръснаха в половините си. Главният арбитър и двамата капитани изтеглиха жребия, определиха условията, ръкуваха се, снимаха се и началният сигнал прозвуча под оглушителните крясъци на публиката.  

      Алвин Прийс изтри всичко като с гума. Изтласка го и то отхвръкна надалече. Забрави страхове, съмнения и тревоги. Вече нямаше татуиран ирландец, неплатен дълг, тъжен развод, житейски провали. Отишли си бяха. Беше останала само една бяла птица с многоъгълни черни шарчици, кълбеста и пъргава. Тя не беше птица като птица. Понякога прелиташе под небесата, друг път измамливо подскачаше тук и там, трети път блуждаеше върху тревата. И нито плачеше, нито чуруликаше, нито страдаше. Тя спасяваше животи и будеше живи мъртъвци. Колко ли човешки съдби бе спасила в полета си тя, колко щастие и надежда бе подарила на света?

      След минутка Алвин също улови бялата птица. Погали я елегантно като вещ дресьор и я пусна към съотборник. Първото му подаване в мача бе успешно.

      =============

      БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА:

      ¹- Лека и ненапрягаща игра, която развива отборното мислене, комбинативността, позиционното заставане и дава тон  за добро настроение и шеги между играчите. Използва се в ежедневния тренировъчен процес.  

      ²- На спортен жаргон пейка значи резервен състезател. 

      ³- Лорънс Оливие, Барон Оливие (1907-1989) - театрален гений и един от двамата безсмъртни шекспирови артисти. 

    ⁴- Официалният химн на Великобритания. По ред исторически и други причини презиран от много от кралските поданици, най-вече от шотландци и от малцинствените северноирландци.