Четиридесет години има оттогава. Много време се измина, много вода се изля. Текат онези стари реки, лъкатушат, но не се изтичат. А ние все не знаем какво да правим с тях. Копнеем за любов, посяваме ненавист. И тъй животът преминава. 

       Клони към залез, захладнява. Седя на дъсчената пейка пред дома си в Родопа планина и се взирам в Арда, която носи бистрите си води на изток към Могилица. Весела река е Арда, бъбрива и засмяна. Нейде отвисоко чувам гайда. Плътните звуци галят ухото и смиряват душата. За миг ми се струва, че реката запява песен. Извива глас, сетне кръшно го снижава. Затварям очи и изведнъж гайдата засвирва с по-друга мелодичност. Тя проплаква с гърлените стонове, които не съм чувал от далечна младост, заговорва ми със северняшка горест и тъга. Стискам клепките си все по-силно и спомените почват да изплуват. Ето го Клайд, който не е като Арда, Клайд е уморен и престарял. Влачи тежките си води, пълни с херинга и скумрия, на северозапад към Атлантика. Ето ги тучните долини на Ланаркшър, обрулени от ледовити ветрове и умити с непрестанни дъждове. Ето родния ми Хамилтън с викторианската часовникова кула. Ето бащиния дом, гордостта на нашия клан МакБейн. Ето бледото лице на мама. Тя старее и слабее, но запазва несломимия си дух на вярваща шотландска протестантка. 

       - Побързай, Дон, закъсняваме за църква - смъмря ме тя. - Отец Копланд не обича закъснели да смущават неделната му проповед. 

       - Готов съм, майко - пристягам килта¹ си с колана и изтичвам към градината, където тя ме чака. - Ето ме! Проклетият килт ме забави. Не понасям като ме карате да го нахлузвам и не виждам никакъв смисъл в тези работи. 

       - Килтът е паметта на бащиния ти клан, а презвитерианските ни традиции² са над всичко. Докато си жив трябва да помниш това, дете! 

       МакБейн бе стар презвитериански род. Обичаят повеляваше мъжете от фамилията да носят килта на шестия ми прадядо Джордж Есплин МакБейн във всяка неделя, в която посещават протестантската църква на енория Хамилтън. От вечни времена беше така. 

       Баща ми и батко ми Били рядко смогваха да идват с нас на неделната проповед. Търговията на татко обикновено го лишаваше от насладата да слуша мъдрия пастор Копланд в неделя. Двамата с Били ставаха с първата зора на деня, отиваха на доковете при Джон МакБрайд и синовете му, до един изкусни рибари, спазаряваха седмичния им улов и след като се разплащаха с тях, се запътваха със стоката към Глазгоу и Грийнок. В тези градове татко държеше магазини и за него снабдяването им с прясна риба беше по-належащо от неделната църква. Той обичаше да казва така: "Единствен Спасителят може да нахрани тълпата с две риби, но на мен, грешния, е нужна всичката риба на Клайд. Затова пасторът ще ми прости отсъствието, то е по чисти дела". 

       Бях двадесетгодишен, когато Били се разболя. В една дъждовна сутрин легна с висока температура. Ден след ден лицето му жълтееше и измършавяваше, а ръцете му заслабваха и съхнеха, докато не отъняха като въдиците на МакБрайдови. Той угасна за по-малко от година. Отец Копланд успокои душата му в презвитерианската черква. После го погребахме в семейната ни гробница. От мига, в който Били бе спуснат при нашите предци, вече знаех какво ще иска от мен съсипаният ми от скръб баща: да бъда почтен протестант, да поема фирмените ни дела и да се оженя за добро момиче. Беше немислимо фамилията да изчезне. Преди триста години МакБейнови бяха воювали храбро при Дънкелд и Кромдейл³, а сега в клана бе останала едничка мъжка рожба. Сестра ми бе омъжена за американец отвъд океана, Били беше мъртъв, а татко - самата ходеща печал. Аз бях този, който трябваше да съхранява традициите на протестантския ни род. За нас, шотландците, нищо не е по-свято от традициите. 

       - 2 - 

       През следващите месеци отдадох всички сили на работата във фирмата. Ставах рано, изкупувах улова на МакБрайд и синовете му, товарех стоката на лихтера и я разтоварвах на пристанищата. Цистерни я извозваха до магазините ни. Следобедите прекарвах в офиса и приемах заявки по телефона. Вечер не пропусках молитвата си. 

       Така се измина година време и денят на Свети Патрик наближи. В призрачното мартенско утро отново бях на понтона при рибарите. Мъгла пореше гърдите ми с ледени рапири, а фенерите хвърляха бледожълти отблясъци върху тъмните води на Клайд. Минувачи с източени от мъглявината фигури изплуваха и чезнеха край мен. Приличаха на зловещи привидения, придошли от старите келтски поеми. Залутан в търсене на Джон МакБрайд и лодката му, бях заслепен от ярка светлина. Сякаш езерната фея⁴ грееше пред мен: поразен аз виждах Кати за пръв път. 

       - Ти сигурно си Дон, синът на Уилиам МакБейн? - каза тя. - Татко каза, че ще дойдеш тук сутринта. Ела с мен, ще те заведа при брат ми. Сега е надолу по реката. 

       - Къде е Джон МакБрайд? Коя си ти? - попитах слисан. 

       - Аз съм дъщеря му Катлийн. Не си ме виждал досега, но татко ми е говорил за теб. Каза, че днес ще дойде младият съдружник в "МакБейн & Сие", помоли да извиня отсъствието му и да те заведа при Раб. Зает е. Приятно ми е да се запознаем, млади господине!

       - Удоволствието е изцяло мое, скъпа госпожице - поклоних се с достойнството на презвитериански кавалер. - Очарован съм да остана в компанията Ви. 

       В мразовитата утрин при доковете аз се бях влюбил от пръв поглед и желаех Кати МакБрайд за своя съпруга. Кати беше най-прекрасното момиче, което бях виждал някога, тя събираше огън и лед. Очите ѝ бяха бистрите води на планинско езеро напролет, а косите - алените пламъци на спускащия се над него залез. Осанката ѝ бе нежна, но кралски горда. Поведе ме към лодката на брат си, а аз омаян тръгнах след нея. Вече можеше да ме заведе накрай света, стига да поискаше. 

       - 3 - 

       Каменният мост над Клайд беше място на любовните ни срещи; спомням си как усмихнати се държахме за ръце, как излизахме извън града и с часове се разхождахме из необятните зеленини на Ланаркшър. Спомням си как мекият юнски вятър милваше лицата ни, когато я целунах за първи път. Помня и сълзите, които видях в очите ѝ тогава и моето вцепенение, осъзнал, че това не са сълзи на щастие и радост.

       - О, Дон, аз никога не ще съм твоя - прошепна Кати. - Те никога няма да ни позволят... 

       - Какво говориш, мила? Кои са те? 

       - Още ли не се досещаш, мили? Не виждаш ли, че не само бреговете на Клайд делят домовете ни? - гласът ѝ бе сподавен и отпаднал. - Ние не можем да сме заедно. 

       - Ние вече сме заедно и така ще остане завинаги. Обичам те до полуда и ще те обичам до смърт! Омъжи се за мен! 

       Целувах я отново и отново, а пръстите ми разкопчаваха бялата кенарена ризка. Плъзнах устни надолу по изящната шия и отместих настрани двата края на ризката. Замаян едновременно от страст и удивление, аз видях Разпятие върху гръдта ѝ⁵. На мига проумях какво е карало Кати да страда. Моята любима не беше като мен. Тя не споделяше религията ми.

       Кати МакБрайд беше римо-католичка! 

       Нощем неуморни ветрове лудееха над Шотландия. Но те бяха безсилни да прогонят зловонията на вековната омраза. Сънародниците се ненавиждаха до смърт. Протестанти и католици се деляха, презираха се и се страхуваха едни от други. Поотделно строяха църкви за своята вяра, купчеха се около свещениците си, за да слушат божието слово и да молят опрощение, а след проповед и меса с блеснали фанатични лица славеха Спасителя и хулеха религиозните си опоненти. Бяха убедени в правотата и избавлението си. Също бяха убедени, че веднъж застигнати от гибел, неверниците са обречени на вечни мъки в ада. 

        А аз обичах Кати МакБрайд и бях сигурен, че нашата любов е силна да надвие всякакви вражди и тесногръдства. Хората са сътворени от любов и за любов - мислех аз - и любовта е всесилна, защото е люлката на всичко на Земята. Тя може да надвие страх и омраза, да излечи болка и гняв. Какво като сме от различни църкви? Какво като традициите, свещениците и обредите ни не са еднакви? Нима вярата ни не е една и съща? Само тя е важна. Вярата е искрицата отвътре, тя струи от сърце и от душа, а религиите са външен свят и мисъл. Те искат да изведат наяве вярата, да я разстелят сред паствата си. Ето, протестант и католичка се обичат - значи вярата е по-силна от фанатизма, а любовта ще надмогне омразата!

       Младостта не познава силата на омразата. Затова смели могат да са само младите. 

       - 4 - 

       Напоследък Джон МакБрайд, бащата на Кати, не се мяркаше никакъв при доковете. Там го заместваше най-големият му син Раб. Двамата с него още от пръв взор не бяхме се харесали, но то не бе пречело на общата ни работа досега. Раб представляваше грубоват намусен момък с грапавия тембър на баща си и неговата суровост в изказванията: 

       - Кантарна разписка от "Монтфорд", подпечатано... нето тегло осемдесет и три фунта и десет унции... сертификат проба и стойност... две лири и тридесет шилинга... единична стойност унция улов... мрежи, живарници... всичко деветдесет и две лири и петнадесет шилинга... 

       - Та това е почти два пъти обичайната цена за такова количество - възразих аз. - Баща ти не ми е споменавал, че ще вдигате цените.   

       - Баща ми не желае да говори с теб, аз също. Плащай или се пръждосвай! 

       - Поправи си езика към мен, Робърт МакБрайд! С нищо не съм заслужил грубиянщината ти. 

       - Едно ще ти кажа, невернико. Не закачай сестра ми! Само да разбера, че си я пипал - Раб с войнствен жест килна настрани карираното си кепе от тартан. - Ще грабна меча на прадядо, дето с него ви е колил при Ботуелския мост⁶, ще срежа гръкляна ти и няма да мирясам дорде не източа всичката ти кръв в Клайд. Даже камънаците по дъното ще зинат от ужас, ще проговорят и ще го разправят и след хиляди години. 

       Дощя ми се на мига да стоваря юмрука си отгоре му, но усещах, че не бива. Затова само отвърнах със закана на заканата му: 

       - Мери си приказките, МакБрайд. Знаеш кои сме, както и че ние сме ви клали повече. Само прибраният зад зъбите език не може да се отреже, тъй че дръж си устата затворена. Що касае Кати и мен, аз най-добре знам какви са чувствата ни. Те не засягат нито теб, нито тъпата ти римска църква. 

       - Стой надалеч от сестра ми, презвитерианецо! Стой или горчиво ще съжаляваш, дяволско семе! Папата ще те прокълне! 

       За да ме подразни, той се прекръсти нарочно⁷ пред мен. Обърнах му гръб и закрачих с ръце в джобовете на мантото си. 

       - 5 - 

       Огънят в камината беше изсушил и сковал въздуха. Капчиците октомврийски дъжд почукваха отчетливо по стъклата на прозорците. Още една есен беше сгушила Ланаркшър и рисуваше из долините с чудните си ръждивокафяви, златисти и кехлибарени бои. Ветровете вече обръщаха посока и все по-често слизаха от Северно море, а не от океана. Носеха хлад. 

       Чашите ни бяха празни. Татко вдигна бутилката с уиски, за да ги напълни наново, посегна към сребърната си табакера и измъкна от нея още една цигара. Запали я и със замислен вид изпусна рошави снопчета дим. Поглади с показалец първо единия, а после другия си бакенбард. Правеше така, когато подхващаше тежък разговор, а по-тежък от този не бяхме имали преди. 

       - Аз съм много озадачен, Доналд - отбеляза с тих, но твърд глас баща ми. - Какво искаш да ми кажеш с това? 

       - Същото, което вече казах, сър. Аз обичам Кати, дъщерята на МакБрайд... 

       - Нима?

       - ...И ще се оженя за нея. 

       - По-скоро Клайд ще пресъхне. Никога няма да се ожениш за католичка.

       - Защо? 

       - Немислимо е. Няма да ти позволя. 

       - Сър, аз няма да моля от теб позволения. Любовта не се нуждае от ничие позволение и щом се е появила, значи сам Бог я е позволил. 

       - Доналд, дори да не зачиташ баща си, което за всеки презвитерианец е укоримо, но което аз все пак бих простил, спомни си за покойния си брат. Би ли искал той да види някаква неверница да прекрачи в родния му дом? Помисли за майка си, която толкова много те обича. Как можеш да ѝ причиниш това? 

       - За мама най-важно е да съм щастлив. Ще го приеме. Същото щеше да каже и Били, ако беше жив. Или ти не смяташ така?

       - Не става дума за мен. Помисли за Оранжевия орден⁸. Какво биха казали братята ми масони? Аз съм оранжист и някой ден ще приемат и теб, нали винаги си го искал? 

       - Вече не искам, сър. Не желая да съм в ложата ви. Уж презирате католиците, а правите търговия с тях. Защо? Защо търгуваш с МакБрайд като е католик?  

       - Протестантската църква на Шотландия не забранява да търгуваме с неверници. Фирменият закон и уставът на ложата също не го забраняват. 

       - Обаче забраняват на протестант да обича католичка, така ли? Това са глупости, татко. Пълни глупости и отживелици. Не можеш да спреш света да се върти. 

       - Езикът ти, Доналд! Езикът ти, много моля - изпитото уиски бе направило баща ми раздразнителен и ожесточен. - Няма да търпя такива приказки в хола на Джордж Есплин МакБейн. Дръж се както подобава на произхода ти, сър!

       - Произход! С какво сме по-различни от тях, а? Не са ли шотландци като нас? 

       - Те са сектанти, сине. Разколници, фанатици и папски подлоги. 

       - В техните очи ние сме сектанти, всеки е прав за себе си. И кой би казал къде е истината? 

       - Истината е, че нашата страна е горда и протестантска, затова няма как ние да сме секта. Всеки, който не е протестант и не почита кралицата, е сектант и предател. Тази паплач се изсипа тук от Ирландия още по времената на прадядовците ти Ангъс и Матисън и оттогава не са спирали да вършат поразии. Наш дълг е да очистим земите си от тия негодници. И с помощта на Спасителя ще ги очистим. 

       Баща ми спря за миг. Впери в чашата си поглед, пълен със злост, и я допи на един дъх. Тракна я на масата, извъртя зачервените си очи към мен и продължи: 

       - Не, сър, ти никога няма да се ожениш за католичка. Никога. Дори вечната река да обърне хода си наопаки. Дори да пресъхне. Дори всичката ѝ риба да заподскача на сухо и да погине. МакБейн няма да бъдат превзети от враговете си. Никога!

       Той запрати опразнената чаша с все сила към прага на камината. Стъклото с трясък се разби на парченца. Без да се колебая, пресуших своята чаша и повторих действието на баща си, като вложих още повече сила и ярост от него. Двамата прекрасно знаехме какво означава това. По неписаните правила на клана аз бях сторил смъртния грях. За пръв път от столетия син бе оспорил бащината воля. Станах и излязох от хола. Вече беше невъзможно да остана. Налагаше се да напусна този дом, този град и тази страна, може би за дълго. Разбирах го, но не възнамерявах да избягам сам. 

       - 6 - 

       Съдено ми е да помня онзи ден до сетен дъх, ако не и след това. У нас казват, че който хуква в бяг подгонен, длъжен е да разрушава всички мостове подире си. С Кати се готвехме да побегнем в далечни земи, но преминахме дори каменния мост накрай града. 

       Беше разкошен есенен предиобед, ведър и окъпан в слънчеви лъчи. Долината изглеждаше като родена от вълшебната четка на художник. Туптяща, пълна с живот. Не изпитвахме тъга, нито съжалявахме. Както прелетните птици отлитаха на юг, за да се завърнат у дома напролет, така и ние щяхме да се приберем при любимите си речни брегове след време. Нека само страстите стихнеха и омразата се уталожеше. Смятахме да се оженим в странство и след някоя година да се върнем в Хамилтън. Дотогава бащите ни - солидни и разумни хора - все трябваше да са приели любовта ни. С времето те биха поомекнали и по-леко щяха да навикнат с мисълта за нашата женитба. Макар смесените бракове да бяха рядкост в графство Ланаркшър, те все пак се срещаха. Семействата ни имаха дълготрайни отношения, които можеха да се скрепят с този брак. Така вярвахме. 

       Кати бе пленително красива, когато слязох да я срещна на моста. Не носеше боне, бе разпуснала коси и вятърът си играеше с тях. Усмихваше се. Лицето ѝ излъчваше спокойствие и радост. 

       Тъкмо я бях достигнал в средата на каменния мост и едва се докосвахме, когато от близките храсталаци наизскочиха старият МакБрайд и синовете му. Свъсени, злокобни, пременени във фамилните си килтове и въоръжени до зъби. Като в сън сграбчих Кати за раменете, завъртях я и я потулих с тялото си, за да я предпазя. 

       - Бягай! - подшушна ми тя. - Ще те убият!

       - Никъде няма да бягам сам! По-добре да ме убият.

       - Тогава да бягаме заедно! Няма да смеят да стрелят щом съм до теб. 

       Втурнахме се презглава. Зад нас гърмяха свирепите гласове на тримата МакБрайдови: 

       - Хей, МакБейн, ще те разкъсам на парчета!

       - Катлийн, върни се! Няма да стигнете далече, върни се ти казах! 

       - Стой, проклет еретико! Ще стрелям!

       Удари пушка. Напусто. Удари втора и усетих парлива болка в левия си лакът. Третата удари преди да мога да се окопитя. Страховит, смразяващ женски писък огласи долината. Кати се олюля за миг, опря се о дървените перила на моста и политна отвъд. Вечната река погълна тялото ѝ. 

       Бурята се изви за миг, обърна на нощ деня. Засвириха побеснели ветрове, изстенаха сърдито, взеха да огъват старите брястове. Тежко олово изпълни небесата, черни облаци се дотътриха. Увиснаха над долината като огромни разгневени птици. Гръм се изгърмя. Клайд цял закипя, неистов и погрознял. Заплющя порой, силен, безжалостен, библейски порой. Небето над Ланаркшър се срути и почна да дави земята. 

       Целият свят се сгромоляса отгоре ми. 

       - 7 - 

       Оттогава все съм странник. Изгнанието, разправят, се търпи по-добре в страна, която напомня на родината. Бях избродил много земя и много нещо преди да намеря България. Нищо и никого не можех да оприлича на моето отечество и сънародници. Тук в Родопите се приютих наскоро, но вече виждам колко много българите ни приличат. Имат нашия буен нрав и силни чувства. Свирят като нас на гайди от ощавена овча кожа и пият своето люто питие ракията, която сгаря гърло досущ като уиски. Красива е земята им. Горди планини я набраздяват, тичащи реки я прорязват. Тази земя българите са бранели век след век от врагове и натрапници, губели са я и после пак са я отвоювали. Затова сега е пропита с кръвта на дедите им. Многострадална земя е тя, но е свободна. 

       Да, съдбата на българите твърде ми напомня нашата. Борби на гнет и непокорство, низ от героизъм и страхливост. Дали са се научили, че реките не текат, за да разделят? Че текат, за да подсещат бреговете да издигат мостове един към друг? Не зная. Може би тези хора са по-разсъдливи от нас.

       Отварям очите си, сякаш току събуден от някакъв далечен сън. Арда пее вечната си песен и бърза към Могилица. Всеки миг нощта ще се спусне над селото. Ще го обгърне с милващата си десница и ще го приспи като грижовна майка рожбата си. Тогава аз ще остана насаме с моите червейчета, мислите. До трети петли ще ме човъркат и не ще ми дадат покой. 

       Задъхани и окъснели, по уличката се показват Юсеин и Катя. Досега са били при поточето. Държат се за ръце и се усмихват. Те са тъй млади и хубави, чак слънцето поспира преди да се притаи зад назъбените хребети отсреща. Иска още мъничко да ги погледа, да им се порадва. Юсеин е добро и работно момче. Често след джамия се отбива при мен, помага ми и ме отменя в цепенето на дърва. А Катя, прекрасната и винаги сияйна Катя, която вечно носи малко дървено кръстче на шията си... така ми напомня на някого и не само по името!

        Двамата се спират пред портичката на бялата варосана къща, в която живее Катя. Вдигат очи и ме забелязват. Помахват ми за поздрав. Аз им се усмихвам, а една непослушна сълзица се търкулва по бузата ми. Вдигам треперещата си ръка към тях и им махам колкото ми държи. 

       Бог да ги благослови! 

       ==========================

       БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА: 

       1 - Килт - традиционната и церемониална шотландска носия за мъже и момчета, позната у нас като "шотландска носия";

       2 - Презвитерианство - възприетото от края на XVII век официално религиозно учение в Шотландия, почиващо на постулатите на калвинизма. По-голяма част шотландци са презвитерианци - протестанти с опростем култ и изчистено от символизъм богослужение. Презвитерианството например не приема икони и иконопис, както и отправяне на молитви към различни светии, а директно към Христос; 

       3 - Дънкелд и Кромдейл - селища, при които са се водили исторически битки по време на якобитското въстание от 1689-92г. Там поддръжниците на монарха-протестант Уилиам III Орански (1689-1702) удържат решаващи победи, след които въстанието на якобитските кланове в полза на детронирания крал-католик Джеймс II (или Джеймс VII на шотландския престол) постепенно е потушено. С това се установява доминацията на протестантите в страната, която продължава и до днес; 

       4 - Езерната фея - митичен образ, възникнал от легендата за крал Артур и дамата от езерото. 

       5 - Разпятието - презвитерианството отрича Разпятието като християнски символ и строго забранява носенето му, понеже то изобразява мъките Христови; обратно при римо-католиците - то е основен и масово носен символ от тях, напомня им за изначалното страдалчетсво;

       6 - Битката при Ботуелския мост (1679г.) - сблъсък между войските на тогавашния католически владетел и протестантски бунтовници. Неопитни и зле въоръжени, протестантите са разбити за около час и дават към 600 жертви; 

       7 - Прекръстването - за шотландските (и ирландските) презвитерианци кръстенето е акт на върховно светотатство, защото символизира кръста, на който Христос е разпнат; 

       8 - Оранжевият орден - масонска ложа, чиито членове "оранжисти" са най-заклетите и ревностни протестанти. Названието произлиза от името на крал Уилиам III Орански, който е олицетворение на протестантството и протестантския монархизъм. Оранжистите имат особена омраза към папата и към католиците и са известни със своя триумфализъм, нетолерантност и чувство за превъзходство над хората от други религии, убеждения и раси.